Бъндъл се смръщи. Седем циферблата. Какво ли беше това? Май се казваше така един от най-западналите квартали на Лондон. Думите „Седем циферблата“ й напомняха още нещо, но в момента тя не можа да се сети какво. Вниманието й междувременно бе привлечено от други две изречения: „Чувствам се чудесно“ и „Затварят ми се очите“.
Те нещо не се връзваха едно с друго. Ама никак. Нали именно тази вечер Джери Уейд бе поел такава доза приспивателно, че после не се бе събудил? Ако пък твърденията му в недовършеното писмо бяха искрени, защо му е било да взима приспивателно?
Бъндъл поклати глава. Огледа стаята и усети как я побиват тръпки. Дали Джери Уейд не я наблюдаваше отнякъде? Нали бе умрял точно в тази стая!
Тя притаи дъх. Тишината бе нарушавана единствено от тихото цъкане на малкия й златен часовник. Звукът й се стори неестествено силен и многозначителен.
Бъндъл премести очи към полицата и си представи една доста убедителна гледка. На кревата лежи мъртвец, а през това време седем будилника, подредени на полицата, тиктакат силно и зловещо. Тиктакат ли, тиктакат…
Глава пета
Човекът на пътя
— Татко — рече Бъндъл, след като отвори вратата на светилището на лорд Кейтърам и надникна вътре. — Ще ида с колата до града. Тук ми е много скучно.
— Та ние се прибрахме едва вчера — каза баща й.
— Знам, но ми се струва, че съм тук от сто години. Бях забравила колко скучна може да е провинцията.
— Не съм съгласен с теб — възрази лорд Кейтърам. — Тук човек намира спокойствие. Точно така, спокойствие. И се чувства изключително удобно. Нямаш представа колко ми е приятно да видя отново Тредуел до себе си. Този човек полага невероятни усилия. Сутринта дошли при него да проверят дали могат да проведат тук учение за екскурзоводки…
— Не „учение“, а „курс“ — поправи го дъщеря му.
— Учение или курс, все тая. Глупави думи, които не значат нищо. Ако бяха говорили с мен, щяха да ме поставят в много неловко положение. По всяка вероятност нямаше да мога да им откажа. Тредуел обаче ме е отървал. Съобразил е да им даде такъв отговор, че хем да не ги обиди, хем да убие желанието им да ме молят за такива работи.
— Не искам спокойствие. Искам да ми се случи нещо вълнуващо — каза Бъндъл.
Лорд Кейтърам изтръпна.
— Че малко ли ни бяха вълненията преди четири години?
— Зажадняла съм за нови изживявания — отвърна младата жена. — Не че очаквам в града да ми се случи Бог знае какво. Но поне не рискувам да ми се откачи челюстта от прозявки.
— От опит знам — каза лорд Кейтърам, — че хората, които си търсят белята, обикновено си я навличат. — Баща й се прозина. — Както и да е — продължи той, — всъщност няма да е зле и аз да отскоча до града.
— В такъв случай ела с мен. Но не се бави, че бързам.
Лорд Кейтърам, който бе започнал да се надига от креслото, погледна дъщеря си.
— Какво каза, че бързаш ли? — попита замислено.
— И то ужасно.
— Ясно! — отсече баща й. — Няма да дойда с теб. За един възрастен мъж не е здравословно да се вози в кола, шофирана от теб, когато бързаш. Ще си остана тук.
— Както искаш — рече Бъндъл и излезе.
Появи се Тредуел.
— Милорд, обади се викарият. Искал да ви види на всяка цена. Изглежда, има нещо за уточняване във връзка с бойскаутите.
Лордът изстена.
— На закуска!
— Останах с чувството, милорд — продължи Тредуел, — че сте решили да се отбиете в селото, за да разговаряте с него по този въпрос.
— Каза ли му ги? — попита лордът обнадеждено.
— Да, милорд. Той веднага си тръгна. На бегом, ако смея да се изразя така. Надявам се, че съм постъпил правилно.
— Разбира се, Тредуел, разбира се! Винаги постъпваш правилно. Не можеш да постъпваш неправилно дори и да го искаш.
Тредуел се усмихна щастливо и излезе.
Междувременно Бъндъл бе започнала да натиска нетърпеливо клаксона пред будката при входа на имението. От нея изскочи малко дете, последвано от майка си, която го напътстваше.
— Побързай, Кейти! Сигурно е нейна светлост и пак страшно бърза, както винаги.
Бъндъл наистина вечно бързаше, особено когато караше автомобил. Имаше пъргави рефлекси и здрави нерви и бе добра шофьорка. Благодарение на това не бе претърпявала злополуки.
Октомврийският ден бе свеж, небето бе ясно и грееше слънце. От хладния режещ въздух бузите на Бъндъл поруменяха.
Сутринта тя бе изпратила на Лорен Уейд в Дийн Прайъри недовършеното писмо на Джералд Уейд, като бе добавила няколко обяснителни реда. Споменът за странното впечатление, което то бе оставило у нея, не бе избледнял напълно. Бъндъл имаше усещането, че трябва да му намери обяснение. Трябваше непременно да се обади някой ден на Бил Евърсли и да научи от него повече подробности за гостуването, завършило така трагично. Ако се изключи тази мисъл, настроението й бе чудесно: сутринта бе прекрасна и автомобилът летеше като птица.