— Ясно — каза Бъндъл. — Сега вече ми е ясно.
— Какво ти е ясно?
— Нещо, което ме озадачи в писмото: начинът, по който то бе написано.
— Май е доста хубава — рече лорд Кейтърам. — Поне така говорят.
Бъндъл се качи замислено по стълбището. Трябваше да направи няколко неща. Първо трябваше да открие този Джими Тесиджър. Може би щеше да й помогне Бил. Рони Деврьо също му бе приятел. Щом Джими Тесиджър бе приятел на Рони, нищо чудно Бил също да го познаваше. Трябваше да намери и момичето, Лорен Уейд. Възможно бе то да хвърли някаква светлина върху Седемте циферблата. Очевидно Джери Уейд бе споделил нещо. В молбата му Лорен да забрави какво й е казал имаше нещо злокобно.
Глава седма
Бъндъл отива на гости
Не бе трудно да се открие Бил. На следващата сутрин Бъндъл отиде с автомобил до града, този път без произшествия, и му позвъни по телефона. На Бил му стана приятно и я покани последователно на обяд, чай, вечеря и танци. Бъндъл отклони всички предложения.
— Нямам нищо против да се срещнем след един-два дни, Бил. Сега ти се обаждам по работа.
— Значи ще ме занимаваш със скучни неща.
— Работата е всичко друго, но не и скучна. Познаваш ли човек на име Джими Тесиджър?
— Разбира се. И ти го познаваш.
— Не го познавам.
— Няма начин да не го познаваш. Всички познават стария Джими.
— Е, аз не съм от всичките.
— Не се ли сещаш? Едно момче с румено лице. На пръв поглед ще го помислиш за глупак, но е не по-малко умен от мен.
— Наистина ли? Сигурно главата много му тежи.
— На подбив ли ме взимаш?
— Правя плахи опити. С какво се занимава Джими Тесиджър?
— В какъв смисъл?
— Ти какво, да не би, след като започна работа във Форин Офис, да забрави родния си език?
— Сега те разбрах. Питаш дали се числи на служба. Не, гледа си живота. За какво му е да работи?
— Значи парите му са повече от ума.
— Не бих се изразил така. Просто исках да кажа, че е по-умен, отколкото изглежда.
Бъндъл не отговори веднага. Съмненията й се засилиха. Един богат безделник не й се виждаше надежден съюзник. И все пак, преди да умре, онзи човек бе изрекъл тъкмо неговото име. Гласът на Бил продължаваше да се лее от слушалката.
— Рони Деврьо открай време има много високо мнение за него. Не може да не познаваш Рони Деврьо. Тесиджър е най-добрият му приятел.
— Рони…
Бъндъл се подвоуми. Очевидно Бил не знаеше за смъртта на Рони. Младата жена изведнъж съобрази, че колкото и да е странно, утринните вестници не са писали нищо за трагедията. Такива сензационни вести никога не се пропускаха от журналистите. Обяснението можеше да бъде само едно: че от някакви свои си съображения полицията е решила засега да потули историята.
Бил продължаваше да говори.
— Не съм виждал Рони от сто години, всъщност от онази неделя, когато гостувахме у вас… и когато умря клетият Джери Уейд. — Той замълча, сетне продължи: — Много неприятна работа. Сигурно вече си научила. На телефона ли си Бъндъл?
— А къде да съм?
— Питам те, защото нещо мълчиш. Стори ми се, че си затворила.
— Не, не. Просто си мислех.
Дали да каже на Бил, че и Рони е мъртъв? По-добре не, не вървеше такива неща да се съобщават по телефона. Скоро обаче трябваше да се срещне с Бил. Много скоро. А дотогава…
— Бил!
— Да.
— Всъщност нямам нищо против утре да вечеряме заедно.
— Чудесно! После ще идем на танци. Имам да ти разправям много неща. Имах си големи неприятности. Извадих лош късмет с…
— Утре ще ми разкажеш — прекъсна го Бъндъл недотам учтиво. — А сега ми дай адреса на Джими Тесиджър.
— На Джими Тесиджър ли?
— Не ме ли чу?
— Живее под наем в един апартамент на Джърмин Стрийт. Всъщност на Джърмин Стрийт ли беше?
— Поразмърдай си великия мозък и си спомни.
— Точно така, на Джърмин Стрийт. Почакай малко да ти кажа и номера. — Последва мълчание. — Бъндъл, там ли си?
— Тук съм.
— Човек никога не може да е сигурен с тези проклети телефони. Номер 103. Разбра ли?
— Да. Номер 103. Благодаря ти. Бил!
— За какво ти е? Нали каза, че не го познаваш?
— Така е, но след половин час ще се запознаем.
— У тях ли ще ходиш?
— Точно така, Шерлок.
— Ама чакай. Първо, той няма да е станал.
— Няма да е станал ли?
— Мисля, че не. Че кой става по това време, освен ако не е длъжен да ходи на работа! Нямаш представа каква мъка е да идвам тук точно в единайсет всяка сутрин. Съвсем мъничко да закъснея, и Умника веднага ми отравя живота. Да знаеш, Бъндъл, какъв кучешки живот…