— Утре вечер ще ми разкажеш всичко — побърза да го прекъсне Бъндъл и затвори.
Погледна часовника. Бе дванайсет без двайсет и пет. Независимо от твърденията на Бил бе склонна да смята, че по това време Тесиджър вече е в състояние да приема посетители. Спря такси и каза на шофьора да я закара на Джърмин Стрийт номер 103.
Отвори й един мъж, самото олицетворение на лакей. Лице като неговото, безизразно и учтиво, можеше да се срещне и на други места в този квартал на Лондон.
— Моля, последвайте ме, госпожице.
Придружи я до горния етаж и я отведе в изключително уютен хол с огромни кресла, тапицирани с кожа. В едно от тях седеше момиче. Бе малко по-младо от Бъндъл, дребно, русокосо и облечено в черно.
— За кого да съобщя, госпожице?
— Няма защо да съобщавате името ми. Искам просто да поговоря с мистър Тесиджър по важен въпрос.
Достолепният лакей се поклони и се оттегли, като затвори безшумно вратата.
Настъпи тишина.
— Тази сутрин времето е много приятно — каза плахо русокосото момиче.
— Да, времето тази сутрин наистина е чудесно — съгласи се Бъндъл.
Отново настана мълчание.
— Дойдох от провинцията с колата — поде пак Бъндъл. — Боях се, че може да има мъгла. За щастие е ясно.
— Да — съгласи се момичето. — И аз дойдох от провинцията.
Бъндъл я огледа по-внимателно. Беше й станало малко неприятно, че я е заварила тук. Бе от енергичните хора, които обичат да свършват бързо това, което са намислили. Реши, че по някакъв начин трябва да се отърве от момичето, ако иска да направи нещо. Не можеше да проведе такъв разговор пред непознати.
Изведнъж й хрумна едно предположение. Дали беше вярно? Да, момичето беше в траур. Бъндъл отсъди, че е на прав път. Пое си въздух.
— Прощавайте, но да не би случайно да сте Лорен Уейд?
Лорен се ококори.
— Да, казвам се така. Откъде знаете? Не помня да сме се запознавали.
— Вчера ви пратих писмо. Аз съм Бъндъл Брент.
— Много мило от ваша страна, че ми пратихте писмото на Джери — рече Лорен. — Аз пък ви изпратих благодарствено писмо. Не очаквах да ви срещна тук.
— Ще ви обясня защо съм дошла. Познавате ли Рони Деврьо?
Лорен кимна.
— Посети ме в деня, когато Джери… Нали разбирате. След това идва още два-три пъти. Беше от най-близките приятели на Джери.
— Знам. Е, той е мъртъв.
Лорен зина от удивление.
— Мъртъв ли? Изглеждаше толкова здрав!
Бъндъл й разказа набързо какво се е случило предишния ден. Върху лицето на Лорен се изписаха страх и ужас.
— Значи е вярно. Наистина е вярно!
— Кое?
— Това, в което винаги съм се съмнявала и, което не ми дава покой от няколко седмици. Че Джери не е умрял от естествена смърт. Че е бил убит.
— Така ли мислите?
— Да. Не беше човек, който да гълта сънотворни. — Лорен тихо се засмя. — И без тях се успиваше. Тази работа още от самото начало ми се стори много странна. И той мислеше така. Знам, че мислеше така.
— Кой?
— Рони. А сега е убит и той. Всъщност заради него съм тук. Веднага след като получих от вас писмото Джери, се опитах да се свържа с Рони, но ми казаха, че го няма. Тогава отсъдих, че е най-добре да се видя с Джими, който също бе голям приятел на Рони. Реших, че той сигурно ще ме посъветва какво да правя.
— Искате да кажете… — Бъндъл си пое дъх. — Имате предвид Седемте циферблата ли?
Лорен кимна.
— Видите ли… — започна тя.
В този момент обаче в стаята влезе Джими Тесиджър.
Глава осма
Джими приема посетители
Тук се налага да се върнем с двайсет минути назад, в мига, когато Джими Тесиджър се измъкна от пелените на съня и чу как един познат глас му говори нещо.
Все още съненият му мозък се опита безрезултатно да се справи с положението. Джими се прозина и отново се покри със завивките.
— Сър, търси ви една млада дама.
Гласът бе неумолим: можеше да повтори тези думи безброй пъти. Джими се примири с неизбежното, отвори очи и примига.
— Какво каза, Стивънс? Я повтори!
— Сър, търси ви една млада дама.
— А… — Джими започна да идва на себе си. — За какво ме търси?
— Не зная, сър.
— Да… Така е… Наистина няма как да знаеш.
Стивънс прибра един поднос, оставен на нощното шкафче.
— Ще ви донеса горещ чай, сър. Този е изстинал.
— Та смяташ, че трябва да стана и да изслушам тази дама, така ли?
Стивънс не каза нищо, но наблюдавайки гърба му, Джими отгатна отговора.
— Добре, добре. Ще я приема. Съобщи ли си името?