— Не, сър.
— Да не е случайно леля ми Джемайма? Ако е тя, изобщо няма да ставам.
— Дамата, сър, не би могла да е ничия леля, освен ако не е най-малкото дете в многочислено семейство.
— Разбирам. Млада и миловидна. Впрочем как изглежда?
— Младата дама, сър, безспорно е „comme il faut“4, ако позволите да се изразя така.
— Изразявай се! — позволи великодушно Джими. — Френското ти произношение, Стивънс, е много добро. Поне е по-добро от моето.
— Приятно ми е да го чуя, сър. От известно време се занимавам със самоучител по френски.
— Наистина ли? Браво на теб, Стивънс.
Лакеят се усмихна удовлетворено и излезе. Джими продължи да лежи и се опита да се сети кои млади миловидни дами с външност „comme il faut“ биха могли да го посетят.
Стивънс се върна с поднос с горещ чай. Джими продължаваше да изпитва любопитство.
— Надявам се, Стивънс, че си й дал някой вестник, за да не скучае.
— Предложих й „Морнинг Пост“ и „Пънч“, сър.
Лакеят чу, че на вратата се звъни и излезе. След няколко минути се върна.
— Още една млада дама, сър.
— Какво?
— Още една млада дама. Не пожела да съобщи името си, но каза, че искала да поговори с вас по важен въпрос.
Джими го погледна.
— Много странно, Стивънс. Наистина. Я ми кажи, нощес по кое време се прибрах?
— Точно в пет сутринта, сър.
— И бях ли… В какво състояние бях?
— Леко развеселен, сър. Нищо повече. Пеехте „Властвай, Британия“.
— Виж ти! „Властвай, Британия“, значи? Не си представям как в трезво състояние ще пея такова нещо. Явно с помощта на някоя и друга чашка у мен се е пробудил задремал патриотизъм. А, сетих се, снощи бяхме в „Мъстъд енд Крес“. Не е съвсем безобидно заведение Стивънс. Чудя се дали…
— Да, сър?
— Чудя се дали под въздействието на вече споменатия стимулатор не съм пуснал във вестниците обява, че търся гувернантка или нещо от този род.
Стивънс се изкашля.
— Цели две момичета. Виж ти! Занапред ще избягвам да ходя в „Мъстъд енд Крес“. Думата „избягвам“ си я бива, Стивънс, завчера я открих в една кръстословица и ми хареса.
Както говореше, Джими започна бързо да се облича. След десет минути вече бе готов да се срещне с неканените гостенки. Отвори вратата на хола и първо видя стройно мургаво момиче, което не познаваше. Бе застанало до камината. Сетне погледът му се плъзна върху едно от големите кожени кресла и сърцето му трепна. Лорен!
Тя стана и заговори малко припряно:
— Сигурно си много изненадан, че съм тук. Наложи ми се обаче да дойда. Сега ще ти обясня всичко. Това е лейди Айлийн Брент.
— Знаят ме като Бъндъл. Бил Евърсли навярно ви е говорил за мен.
— Да, да, разбира се. Хайде да седнем и да изпием по един коктейл.
Двете момичета отклониха поканата му.
— Всъщност — продължи Джими — току-що ставам.
— Бял ме предупреди — отбеляза Бъндъл. — Казах му, че ще дойда у вас, а той рече, че няма да сте станали.
— Е, вече станах.
— Тук съм заради Джери — каза Лорен. — А сега и заради Рони…
— Защо заради Рони?
— Вчера е бил застрелян.
— Какво? — извика Джими.
Бъндъл за втори път разказа случката от предния ден. Джими я слушаше като в унес.
— Рони застрелян! Ама че история! — Седна на крайчеца на креслото, помълча минута-две, после допълни тихо и монотонно:
— Длъжен съм да ви разкажа нещо.
— Я да чуем — насърчи го Бъндъл.
— Стана в деня, когато почина Джери Уейд. С Рони взехме кола и се отправихме към вас. — Той кимна към Лорен. — Да ти съобщим новината. В автомобила Рони започна да ми разправя нещо. По-скоро искаше да ми го разкаже, но сетне заяви, че е обещал да го пази в тайна.
— Обещал е да го пази в тайна — повтори замислено Лорен.
— Така се изрази. Аз, разбира се, не настоях. Видя ми се обаче странен, много странен. Сякаш подозираше, че някой играе някаква мръсна игра. Дори предположих, че ще го сподели с лекаря. Той обаче не му каза нищо и тогава реших, че съм се излъгал. Пък и имаше доказателства, всичко изглеждаше от ясно по-ясно.
— Но смятате, че Рони е подозираш нещо, така ли? — попита Бъндъл.
Младежът кимна.
— Сега и на мен започва да ми се струва, че има нещо гнило — каза той. — Всъщност оттогава не сме се виждали с Рони. Допускам, че е решил сам да разследва смъртта на Джери и да разбере каква е истината. Нещо повече, открил я е. И заради това са го застреляли. Опитал се е да ме предупреди, но не е могъл да съобщи нищо повече от тези две думи.
— Седемте циферблата — каза Бъндъл и потрепери.
— Седемте циферблата — повтори мрачно Джими. — Е, поне има за какво да се хванем.