— Под кревата, подредени един до друг — предложи Джими в отговор на въпроса на Бил.
— За колко часа да ги нагласим? Едновременно ли да иззвънят или един след друг?
Тук мненията се разделиха. Някои смятаха, че сънливец като Джери Уейд можел да бъде събуден само ако едновременно иззвънят осем будилника. Според други будилниците трябвало да се нагласят така, че да звънят на интервали.
В крайна сметка надделя второто становище. Будилниците бяха нагласени да звънят един след друг, като първият трябваше да издрънчи в шест и половина.
— Дано му е за поука — каза добронамерено Бил.
— Дано! — подкрепи го Сокс.
Тъкмо бяха почнали да слагат будилниците на скришни места в стаята, когато се подаде сигнал за тревога.
— Тихо! — прошепна Джими. — Някой се качва по стълбите.
Настъпи паника.
— Всичко е наред — каза Джими. — Това е Орангутана.
Възползвал се че е мор, мистър Бейтман бе дошъл да си вземе носна кърпа от стаята. По пътя спря и се запозна с обстановката. Веднага изрази едно уместно съображение.
— Ще чуе тиктакането им още преди да си легне.
Съзаклятниците се спогледаха.
— Какво ти казах? — рече Джими почтително. — Орангутана си е акълия!
Умникът продължи нататък.
— Прав е — съгласи се Рони Деврьо, навел глава на една страна. — Осем будилника ще вдигнат голяма шумотевица. Дори Джери, нищо че е глупак, ще ги чуе. Ще се сети, че му кроим нещо.
— Дали наистина е такъв? — попита Джими Тесиджър.
— Какъв?
— Дали наистина е глупак, за какъвто го мислим.
Рони го погледна.
— Та всички ние го знаем що за стока е Джералд.
— Знаем ли, понякога си мисля, че е невъзможно човек да е такъв глупак, за какъвто се представя Джери — каза Джими.
Всички извърнаха поглед към него. Лицето на Рони придоби сериозен израз.
— И ти, Джими, си умник — рече той.
— Втори Орангутан — подкрепи го Бил.
— Е, просто ми хрумна, че може и да бъркаме в преценката си за Джери — защити се Джими.
— Хайде да не деликатничим — каза Сокс. — Какво ще правим с тези будилници?
— Ето, Орангутана пак се задава. Да питаме него — предложи Джими.
Призован да мобилизира могъщия си ум, Орангутана намери решение.
— Ще го изчакате да си легне и да заспи. След това ще влезете много тихо в стаята и ще поставите будилниците на пода.
— Нашият Орангутан и този път е прав. Влизаме всички заедно, оставяме часовниците и дим да ни няма! Връщаме се долу, за да не будим подозрения.
Играта на бридж продължаваше, но с лека промяна. Сега сър Осуалд играеше в двойка със съпругата си и след всяко раздаване добросъвестно й разясняваше допуснатите от нея грешки. Лейди Кут не се дразнеше от забележките и не проявяваше истински интерес към играта. „Прав си, скъпи. Много мило от твоя страна, че ми каза“ — бе неизменната й реплика.
След това продължаваше да повтаря абсолютно същите грешки.
От време на време Джералд Уейд се обръщаше към Орангутана.
— Драги партньоре, наистина играхте превъзходно.
Бил Евърсли и Рони Деврьо изчисляваха нещо.
— Да кажем, че си легне към дванайсет. Колко време според теб трябва да изчакаме? Час?
Прозина се.
— Странна работа, обикновено си лягам към три сутринта, сега обаче, като знам, че се налага да чакаме, ми се приспа страхотно.
Останалите споделиха, че се чувстват по същия начин.
— Драга Мария — чу се леко раздразненият глас на сър Осуалд, — сто пъти ти казах да не се колебаеш, когато мислиш да пасуваш. Всички разбират какви карти имаш.
Лейди Кут имаше какво да му отговори, например, че след като е мор, сър Осуалд няма право да се произнася по играта. Не му го каза обаче. Вместо това се усмихна ведро, надвеси едрата си гръд над масата и безцеремонно надникна в картите на Джералд Уейд, който седеше от дясната й страна.
Успокои се, когато видя, че сред тях има дама. Цака и разкри картите си.
— Четири ръце и робер — каза. — Този път имах късмет.
— Късмет — промърмори Джералд Уейд, след което стана от масата и се присъедини към останалата част от компанията, разположила се до камината. — Наднича в картите ми, а след това разправя, че била извадила късмет.
Лейди Кут прибираше банкнотите и сребърните монети.
— Знам, че не съм добра на бридж — рече тя с тъжен глас, в който все пак се долавяше удовлетворение. — Този път обаче ми провървя.
— Никога няма да се научиш да играеш бридж, Мария — каза сър Осуълд.
— Така е, мили — отвърна му лейди Кут. — Знам, че няма да се науча. Винаги си ми го казвал и затова се старая толкова.