— Харесва ли ви? — попита лейди Кут поласкана. — Започна го още леля ми Селина седмица преди да умре. Почина от рак на черния дроб, клетата.
— Ужасно — съгласи се Джими.
— Как е ръката ви?
— Нищо й няма, благодаря. Малко наболява, но това е в реда на нещата.
— Внимавайте! — предупреди го лейди Кут с грижовен глас. — В такива случаи човек трябва да се пази и от отравяне на кръвта. Можете дори да изгубите ръката си.
— Е, надявам се да не се стигне дотам.
— Аз само ви предупреждавам — каза лейди Кут.
— А сега къде живеете? — полюбопитства мистър Тесиджър. — В Лондон ли?
Лейди Кут въздъхна тежко.
— Сър Осуалд е наел замъка на херцога на Олтън Ледърбъри. Знаете ли го?
— Да, да. Превъзходен е, нали?
— Не знам какво да ви кажа — отвърна лейди Кут. — Видя ми се огромен и много мрачен. Има картинни галерии с портрети на хора, които гледат строго. Всички тези така наречени стари майстори ми действат много потискащо. Да знаете само, мистър Тесиджър, каква хубава малка къщичка си имахме в Йоркшир. Още когато сър Осуалд бе просто мистър Кут. Имахме прекрасен хол с камина, с бели раирани тапети на цветчета! Лично ги избрах, гледах да са светли, светлото винаги ми се е виждало по-хубаво. Само дето трапезарията беше със североизточно изложение, та в нея не влизаше много слънце, но и за нея се погрижих. И там сложих светлорозови тапети и няколко от литографиите, на които са изобразени комични сцени по време на лов. Стана така уютно, че веднага ми се повдигаше настроението!
Развълнувана от тези спомени, лейди Кут изтърва няколко макари с конци, които Джими веднага вдигна и й подаде.
— Благодаря ви — каза жената. — Та за какво говорехме? А, да, за жилища. Обичам уютните къщи. И е за предпочитане човек да си ги обзавежда сам.
— Вероятно някой ден сър Осуалд ще купи подходящо жилище — предположи Джими — и ще го обзаведете по свой вкус.
Лейди Кут тъжно поклати глава.
— Сър Осуалд каза, че щял да ползва услугите на фирма. Знаете какво означава това.
— Е, все пак фирмата ще поиска и вашето мнение.
— Ще купи някоя от тези огромни величествени къщи, дето се гордеят с историята си. Там въобще го няма това, което приемам за удобство и уют. Не че сър Осуалд не се чувстваше добре в стария си дом. Напротив, смея да кажа, че вкусът му не се е изменил. Сега обаче иска да купува само най-доброто. Върви му, наистина много му върви и той държи да го покаже. Понякога обаче се чудя докъде ще го доведе цялата тази работа.
Джими я погледна съчувствено.
— Заприличал е на избягал кон — продължи лейди Кут. — Захапал е тлъстия кокал и търчи ли, търчи. Същото се получи със сър Осуалд. Не знае умора. Вече е сред най-богатите хора в Англия и пак не е доволен? Все не му стига. Иска да стане… вече не разбирам какъв иска да стане. Казвам ви обаче, че понякога ме плаши.
— Значи е заприличал на онзи персийски владетел, който е съжалявал, че няма повече светове за покоряване — вметна Джими.
Лейди Кут кимна, макар и да не разбра думите на младежа.
— Чудя се дали стомахът му ще издържи на това напрежение — продължи тя жаловито. — Ще вземе да стане инвалид с тия неговите амбиции, просто няма да го понеса.
— Изглежда много здрав — успокои я Джими.
— Ох, нещо го тревожи — възрази лейди Кут. — Нещо му тежи. Знам си аз.
— Че какво може да го тревожи?
— Нямам представа. Сигурно някаква неприятност във фабриката. Добре че поне си има мистър Бейтман. Такъв свестен младеж! И толкова добросъвестен!
— Наистина е много добросъвестен — съгласи се Джими.
— Осуалд има високо мнение за мистър Бейтман. Казвал ми е, че той винаги е прав.
— Преди време това бе една от най-лошите му черти — потвърди Джими.
Лейди Кут остана леко озадачена.
— Чудесен уикенд изкарахме с вас в Чимнис — продължи младежът. — Тоест, щеше да бъде чудесен, ако клетият Джери не беше умрял. Бяха дошли хубави момичета.
— Намирам днешните момичета за доста странни — каза лейди Кут. — В тях вече няма нищо романтично. По мое време беше иначе. Спомням си, когато се сгодихме, извезах няколко носни кърпи за сър Осуалд с косми от косата си.
— Наистина ли? — рече Джими. — Колко романтично! Днешните момичета обаче вече нямат толкова дълги коси.
— Да де — съгласи се лейди Кут. — Романтизмът обаче може да се изрази и по други начини. Спомням си, когато бях младо момиче, един от моите — как да го кажа — ухажори взе шепа камъчета и една от приятелките ми каза, че ги бил прибрал, понеже съм стъпвала върху тях. Видя ми се много красиво. По-късно се оказа, че той учел минералогия, или май беше геология, та за това му трябвали камъчетата. Иначе хрумването ми се видя много романтично. И друго правехме тогава, някои момчета крадяха носните кърпички на приятелките си и ги пазеха като съкровища. Ей за тези неща ми е думата.