Младежът реши да сложи край на шегата.
— Какво всъщност ви интересува?
— Всичко. Ние нали се справихме с нашата задача? Нали отклонихме вниманието на Терънс О’Рорк и Орангутана?
— За Орангутана заслужавате моите специални поздравления. О’Рорк може би и без ваша помощ щеше да кротува, но Орангутана е друго. Може да се характеризира само с една дума — онзи ден я открих в кръстословицата в „Сънди Нюсбаг“. Дума от осем букви, прилягаща на човек, който в един и същ момент се намира навсякъде. Вездесъщ. Достатъчна е, за да опишеш Орангутана. Където и да идеш, непременно се сблъскваш с него. И най-лошото е, че не можеш да разбереш кога се приближава.
— Според теб опасен ли е?
— Орангутана да е опасен? Разбира се, че не. Глупак е. Но е не обикновен, а вездесъщ глупак. За разлика от повечето простосмъртни даже не се нуждае от сън. Накратко, това момче е голямо леке.
После Джими описа вече сериозно събитията от предната нощ.
Бъндъл не одобри кой знае колко действията му.
— Така и не разбрах защо ти е трябвало да се шляеш там.
— Заради Номер 7 — сопна се младежът. — Него търся.
— И реши, че ще го откриеш в този дом?
— Реших, че ще попадна на някаква следа.
— Но не попадна, нали?
— Снощи — не.
— Тази сутрин обаче май е станало нещо — внезапно се намеси в разговора Лорен. — Джими, обзалагам се, че си открил нещо тази сутрин. Изписано ти е на лицето.
— Не знам дали си струва да ви говоря за това. Но по време на сутрешната разходка…
— Предполагам, не си стигнал далеч.
— Колкото и да е странно, да. Кръжах наоколо. Е, казах ви вече, че не знам дали има смисъл да ви занимавам с това, но вижте какво открих.
С жестовете на заклинател извади някакво флаконче и го хвърли на двете момичета. Беше наполовина пълно с бяла прах.
— Какво ли е? — попита Бъндъл.
— Бяла кристалообразна прах — отвърна Джими. — На всеки любител на кримки тези думи би трябвало да му говорят нещо. Е, ако се окаже, че е някаква нова марка прах за зъби, ще бъда много разочарован.
— Къде го откри? — рече остро Бъндъл.
— Е, тайна — отговори младежът. Въпреки настояванията и упреците на момичетата той не пожела да я разкрие.
— Ето го и гаража — каза им. — Дано благородната „Испано Суиза“ не е била подложена на унижения.
Монтьорът представи сметка за пет шилинга и промърмори, че болтовете са били разхлабени. Бъндъл я плати с усмивка.
— Приятно ми е, че понякога всички получаваме пари даром — прошепна тя на Джими.
Застанали на пътя, и тримата замълчаха.
— Сетих се — внезапно каза Бъндъл.
— Какво?
— Нещо, което щях да те питам, насмалко да забравя. Спомняш ли си ръкавицата, която откри инспектор Батъл? Онази, полуизгорялата?
— Да.
— Нали ми каза, че ти я е дал да я изпробваш?
— Да. Беше ми малко голяма. Оттам се стигна до извода, че е принадлежала на едър мъж.
— Не ме интересува размерът. Бяха ли там и Джордж, и сър Осуалд?
— Да.
— Значи инспекторът е могъл да я даде и на тях да я изпробват?
— Да, естествено.
— Но не го е направил. Спрял се е на теб, Джими. Даваш ли си сметка какво означава това?
Мистър Тесиджър впери поглед в нея.
— Съжалявам, Бъндъл. Може би мозъкът ми не работи така, както едно време, но не разбирам накъде биеш.
— А ти, Лорен, разбираш ли?
Лорен я изгледа с любопитство, но поклати глава.
— Трябва ли да търсим някакъв смисъл?
— Естествено. Нали си спомняш, че дясната ръка на Джими е висяла на превръзка?
— За Бога, Бъндъл! — възкликна младежът. — Сега вече проумявам. Да де, ръкавицата беше лява. А Батъл не каза нищо.
— Не е искал да привлича вниманието. Изпробвал я е на твоята здрава ръка — лявата, — за да не направи впечатление това, което всъщност е забелязал. Говорел е само за размера, за да не се сетите. Важното всъщност е било, че човекът, стрелял по теб, е държал пистолета с лявата ръка.
— Значи трябва да търсим левак — рече замислено Лорен.
— Да. Ще ти кажа още нещо. Докато се ровеше из стиковете за голф, Батъл търсеше именно стикове за леваци.
— Божичко! — възкликна внезапно Джими.
— Какво?
— Не знам дали това, което ще ви кажа, е важно, но поне е любопитно.
Той възпроизведе разговора по време на чая предния ден.
— Какво излиза, сър Осуалд Кут борави еднакво добре и с двете ръце? — каза Бъндъл.
— Да. Сетих се още нещо. Онази вечер в Чимнис, преди да умре Джери Уейд, наблюдавах играта на бридж и останах с усещането, че има нещо странно. Едва по-късно съобразих, че е заради раздаването на картите — някой ги раздаваше с лява ръка.
Разбира се, това е бил сър Осуалд.