— Брак. На Бъндъл. Не ме питай защо. Вероятно е навлязъл във възрастта, която някои наричат опасна. Другояче не мога да си го обясня.
— Да предлага брак на Бъндъл? На неговата възраст? Я го виж ти дъртия му нерез!
Лицето на Бил стана мораво.
— Каза, че се чувствал като юноша — рече предпазливо лорд Кейтърам.
— Той ли? Не виждате ли, че е грохнал и изкуфял? — задави се Бил от възмущение.
— А, едва ли. По-млад е от мен цели пет години — възрази хладно лордът.
— Бре, проклетият му дъртак! Умника и Бъндъл! Момиче като Бъндъл! Как сте позволили!
— Никога не се меся — рече лордът.
— Трябваше да му кажете какво мислите за него!
— За съжаление в днешните цивилизовани времена не е прието — каза Кейтърам не без съжаление. — Ако бяхме в каменната ера — да. Впрочем и това нямаше да му го кажа, тъй като съм благ човек.
— Бъндъл! Така и не посмях да помоля Бъндъл да се омъжи за мен, защото ме беше страх, че ще ми се изсмее. А Джордж, този отвратителен празноглавец, този мехур с въздух, този безскрупулен лицемер и търгаш, този надут пуяк…
— Продължавай, продължавай — окуражи го лордът. — Приятно ми е да те слушам.
— Божичко! — възкликна Бил. — Трябва да си тръгвам.
— Не си отивай. Остани да ми правиш компания. Нали искаше да видиш и Бъндъл?
— Друг път. Всичко ми изскочи от главата. Да знаете случайно къде е Джими Тесиджър? Щеше да гостува на семейство Кут. Дали е още при тях?
— Мисля, че вчера се е прибрал в Лондон. В събота там ходиха и Бъндъл с Лорен. Ако можеш да почакаш…
Бил обаче енергично поклати глава и излезе като хала от стаята. Лорд Кейтърам тихо се измъкна в коридора, взе си шапката и бързо излезе през страничната врата. Отдалеч видя как Бил взима форсирано завоя с колата.
„Това момче ще се пребие някъде“, помисли си лордът.
Бил обаче благополучно пристигна в Лондон и след малко паркира колата на площад Сейнт Джеймс. Отправи се към апартамента на Джими Тесиджър. Джими си беше у дома.
— Здравей, Бил. Какво става с теб? Изглеждаш ми нещо притеснен.
— Да, притеснен съм — потвърди младежът. — По начало си бях притеснен, а сетне чух нещо, което съвсем ми отрови настроението.
— Колко разбираемо говориш! — възкликна Джими. — Какво има? Мога ли да ти помогна с нещо?
Но Бил не отговори. Седна и впери поглед в килима. Имаше такъв странен и нещастен вид, че у Джими се събуди силно любопитство.
— Нещо необичайно ли се е случило, Уилям? — попита тихо младежът.
— Нещо изключително странно. Нищо не разбирам.
— Нещо във връзка със Седемте циферблата ли?
— Да. Сутринта получих писмо.
— Писмо ли? Какво писмо?
— Писмо от адвокатите на Рони Деврьо.
— Боже мой! Защо чак сега?
— Изглежда, е оставил завещание с изричното указание, в случай че умре внезапно, да ми изпратят запечатан плик точно половин месец след смъртта му.
— И те изпратиха ли ти го?
— Да.
— Ти отвори ли го?
— Да.
— И какво пише в него?
В отговор Бил го погледна така странно и уплашено, че Джими се изненада.
— Я вземи и се стегни! — каза Джими. — Не знам какво е станало, но не си съвсем на себе си. Пийни нещо!
Наля набързо уиски и сода и поднесе чашата на Бил, който послушно я пое. Въпреки това продължаваше да гледа като замаян.
— Не съм на себе си заради онова, което пише в писмото — поясни той. — Просто не мога да повярвам.
— Глупости — каза Джими. — Създай си навика да повярваш в шест невъзможни неща преди закуска. Аз го правя редовно. Хайде, разкажи ми какво става. Впрочем чакай малко. — Домакинът излезе от стаята. — Стивънс!
— Да, сър.
— Би ли ми купил цигари, че свършиха?
— Веднага, сър.
Джими изчака да чуе затварянето на входната врата, после се върна в хола. Бил тъкмо оставяше върху масичката празната си чаша. Вече изглеждаше по-добре, бе започнал да се владее.
— Отпратих Стивънс, за да съм сигурен, че няма да ни подслуша никой — уточни Джими. — А сега ще ми кажеш ли какво се е случило?
— Звучи ми толкова невероятно!
— В такъв случай е вярно. Хайде, почвай.
Бил си пое дълбоко въздух.
— Добре. Ще ти кажа всичко от игла до конец.
Глава трийсета
Спешно повикване
Лорен, която си играеше с едно малко прелестно кученце, бе донякъде изненадана, когато след двайсетина минути Бъндъл се върна при нея с измъчен вид и неописуем израз на лицето.
— Ужас — каза тя и се отпусна тежко върху градинския стол. — Ужас.
— Какво има? — попита Лорен. — Какъв е проблемът?
— Джордж е проблемът. Джордж Ломакс.
— Какво е направил?
— Направи ми предложение. Беше ужасно. Заекваше и цялата ме опръска със слюнка, но го произнесе докрай. Останах с чувството, че го е прочел в някоя книга и го е наизустил. Говореше като курдисан. Уф, не понасям пелтеци. За беда не съобразих и какво да му отговоря.