— Да.
— В такъв случай всичко е наред. А, да не забравя, Бъндъл, не казвай на никого, че отиваш в Лондон. Дай някакво друго обяснение. Кажи например, че ще закараш Лорен у дома. Нали разбра?
— Да, Джими. Страшно се вълнувам.
— Напиши си и завещанието за всеки случай, преди да тръгнеш.
— Става все по-интересно. Кажи ми все пак какво става.
— Ще ти кажа веднага щом се срещнем. Засега толкоз. Знай само, че ще поднесем доста голяма изненада на Номер 7.
Бъндъл затвори телефона и преразказа набързо разговора на Лорен. Тя се затича към стаята, за да си прибере багажа. Бъндъл надникна в стаята на баща си.
— Ще отведа Лорен у тях, татко.
— Тъй ли? Не знаех, че си тръгва днес.
— Помолиха я да се прибере — отвърна неопределено Бъндъл. — Току-що се обадиха по телефона. Довиждане.
— Ей, Бъндъл, чакай малко. Кога ще се върнеш?
— Нямам представа.
След като се сбогува по този безцеремонен начин, Бъндъл се качи по стълбището, облече коженото палто и си сложи шапка. Междувременно поръча да й докарат колата.
Стигнаха в Лондон без произшествия, ако не се брои шофирането на Бъндъл. Оставиха колата в един гараж и се отправиха към клуб „Седемте циферблата“.
Отвори им Алфред. Бъндъл мина най-безцеремонно покрай него, следвана от Лорен.
— Затвори вратата, Алфред — нареди Бъндъл. — Дойдох да ти направя една услуга. Всеки момент ще нахълта полицията.
— Ох, миледи!
Алфред побеля като тебешир.
— Идвам да те предупредя, защото преди няколко дена ми помогна — продължи бързо Бъндъл. — Има заповед за арестуването на мистър Мосгоровски и най-доброто, което можеш да сториш, е да изчезнеш оттук колкото се може по-бързо. Ако не те открият тук, няма да си правят труда да те издирват. Ето ти десет лири да се оправиш на първо време.
След три минути, разтреперан и изплашен до смърт, Алфред напусна Хънстантън Стрийт 14 с една-единствена мисъл в главата — да не стъпва повече там.
— Е, дотук се справих — каза Бъндъл удовлетворено.
— Толкова ли бе наложително да му изкарваш ангелите? — опита се да възрази Лорен.
— Така е по-сигурно — отвърна Бъндъл. — Не знам какво точно са намислили Джими и Бил, но само това оставаше Алфред да цъфне по някое време и да провали всичко. Ето ги и тях. Е, бързо пристигнаха. Сигурно са чакали зад ъгъла да се махне Алфред. Слез долу и им отвори.
Лорен го стори. Джими Тесиджър слезе от колата.
— Ти ме чакай тук, Бил — каза той. — Ако ти се стори, че ни следи някой, натисни клаксона.
Качи се по стълбите и хлопна вратата зад себе си. Лицето му бе румено и въодушевено.
— Ето те и теб, Бъндъл. Хайде, трябва да действаме бързо. Къде е ключът за вратата на онази стая?
— Отворихме я с един от ключовете от долния етаж. Я да ги вземем всичките.
— Добре, но побързай. Нямаме време.
Ключът лесно бе открит, вратата бе отворена и тримата влязоха в стаята.
Бе в същото състояние, в което Бъндъл я бе заварила предишния път — със седем стола около масата. Джими мълчаливо я огледа. Сетне погледът му се плъзна върху двата бюфета.
— Ти в кой от двата се скри, Бъндъл?
— Ей в този.
Джими отиде при него и го отвори. Рафтовете му бяха отрупани с добре познатата на Бъндъл стара стъклария.
— Трябва да разчистим всичко това — промърмори Джими. — Лорен, слез долу и извикай Бил. Няма смисъл да чака повече.
Лорен излезе.
— Какво си намислил? — попита нетърпеливо Бъндъл.
— Почакай да дойде Бил, за да чуеш цялата история. Заслугата е главно негова, при това се е справил добре. Какво й става на Лорен, че търчи по стълбите като полудяла?
Лорен наистина едва не летеше по стълбите. Когато нахълта в стаята, лицето й бе побледняло, а очите й бяха разширени от ужас.
— Бил! О, Бъндъл! Бил!
— Какво Бил?
Джими отиде при нея и я стисна за рамото.
— Какво ти е, за Бога, Лорен? Какво се е случило?
Тя още не можеше да си поеме дъх.
— Бил! Струва ми се, че е мъртъв. В колата е, но не се движи и не говори. Мъртъв е! Сигурна съм, че е мъртъв!
Джими измърмори някакво проклятие и се затича надолу по стълбите. Бъндъл го последва. Сърцето й започна да бие лудешки, тя бе обхваната от отчаяние.
Бил да е мъртъв? Не, Боже мой, само това не!
С Джими стигнаха едновременно при колата. Лорен ги настигна.
Младежът надникна под гюрука. Бил седеше в позата, в която го бе оставил, с отпусната назад глава. Очите му обаче бяха затворени и не реагира на докосването на Джими.
— Нещо не разбирам — промърмори Джими. — Не е мъртъв. Успокой се, Бъндъл. Слушайте сега, трябва да го вкараме в къщата. Дано не се появи полицай. Ако някой пита нещо, ще кажем, че е наш приятел, на когото изведнъж му е прилошало.