С общи усилия тримата успяха да го внесат в сградата. Не привлякоха вниманието на никого освен на един небръснат господин, който прояви разбиране.
— Май е обърнал някоя и друга в повече — рече той и кимна съчувствено.
— Да го занесем в стаята в дъното на долния етаж — предложи Джими. — Там има диван.
След като положиха Бил върху дивана, Бъндъл коленичи до него и улови китката му.
— Пулсът му се усеща — каза тя. — Какво му е?
— Нямаше му нищо, когато се разделихме преди малко — поясни Джими. — Дали някой не му е инжектирал нещо? Достатъчно е едно леко убождане, и толкоз. Някой е могъл да го направи, докато е питал колко е часът. Поне едно ми е ясно: трябва веднага да извикам лекар. Ти стой тук и се грижи за него.
Изтича до вратата, но се сети нещо.
— Вижте какво, не се плашете, но ще ви оставя и револвера. Просто така, за всеки случай. Връщам се веднага.
Остави револвера върху масичката до дивана и бързо излезе. Чу се хлопването на външната врата.
В къщата внезапно настъпи пълна тишина. Двете момичета бяха застинали. Бъндъл продължаваше да държи ръката си върху китката на Бил. Стори й се, че пулсът му е ускорен и неравен.
— Ох, защо не можем да направим нищо! — прошепна тя на Лорен. — Чувствам се ужасно.
Лорен кимна.
— Знам какво ти е. И на мен вече ми се струва, че Джими го няма цяла вечност, а е минала само минута и половина.
— Причуват ми се разни звуци — допълни Бъндъл. — Стъпки и пукот на паркет на горния етаж. Вече започнах да си въобразявам какво ли не.
— Защо ли Джими ни остави револвера си? — попита Лорен. — Не би трябвало да ни заплашва нищо.
— Щом са могли да причинят това на Бил… — поде Бъндъл, но не довърши мисълта си.
Лорен потрепери.
— Да де. Но ние сме вътре в къщата. Никой не може да влезе, без да го чуем. Освен това имаме и револвер.
Бъндъл отново обърна поглед към Бил.
— Чудя се какво да правя. Дали да не му дадем горещо кафе? В такива случаи помага.
— В чантата си имам малко благоуханни соли — каза Лорен. — И коняк. Къде ли е? Май я оставих на горния етаж.
— Ще ида да ги взема — предложи Бъндъл. — Може да свършат работа.
Бързо се качи по стълбите, прекоси игралната зала и през отворената врата влезе в стаята със столовете. Чантата на Лорен бе върху масата.
Докато Бъндъл протягаше ръка, за да я вземе, чу звук зад гърба си. Зад вратата се бе скрил човек с торбичка пясък в ръка. Нанесе й удар още преди тя да се е обърнала.
С тих стон момичето се свлече в безсъзнание на пода.
Глава трийсет и първа
Седемте Циферблата
Бавно започна да се свестява. Стори й се, че е потънала в море от въртящ се непрогледен мрак, предизвикващ в главата й силна пулсираща болка. Болката бе съпроводена от звуци, от познат глас, който непрестанно повтаряше едно и също нещо.
Мракът отслабна. Болката започна да затихва. Бъндъл усети в себе си достатъчно сили, за да прояви интерес към това, което казваше гласът.
— Милата ми Бъндъл! Мъртва е. Няма я вече. Мъртва е, знам. Ох, любимата ми Бъндъл! Толкова те обичам, Бъндъл! Мила моя!
Бъндъл, макар и вече да бе в съзнание, продължи да лежи със затворени очи. Разбра какво става: Бил я бе стиснал в прегръдките си.
— Милата ми Бъндъл! Прекрасната ми Бъндъл! Бъндъл, моя любов, какво ще правя сега? Сладката ми Бъндъл! О, Боже, какво да сторя? Аз съм виновен. Аз. Аз я убих!
Макар и без желание, Бъндъл проговори:
— Не си ме убил, глупчо — каза тя.
— Бъндъл, жива си!
— Разбира се, че съм жива.
— Откога? Тоест, откога си в съзнание?
— От пет минути.
— Тогава защо не отвори очи? Защо не каза нещо?
— Защото не исках. Беше ми приятно.
— Приятно ли?
— Да. Беше ми приятно да те слушам. Никога повече няма да кажеш тези неща така хубаво. Ще започнеш да важничиш.
Лицето на Бил бе с цвета на керемида.
— Бъндъл, нали не ми се сърдиш? Влюбен съм в теб. Открай време съм влюбен, но така и не посмях да ти го кажа.
— Защо, глупчо?
— Защото се боях да не ми се изсмееш. Винаги съм мислил, че ти с твоя ум и чар ще се омъжиш за някой изключителен човек.
— Като Джордж Ломакс ли? — поясни Бъндъл.
— Глупости! Естествено, че не става дума за някое надуто магаре като Умника. Мислех си за някое свястно момче, което наистина да те заслужава. Всъщност такова няма — заключи Бил.
— Голям сладур си, Бил.
— Бъндъл, дали би могла? Дали би могла да намериш в себе си сили за това?
— За какво?
— Да се омъжиш за мен. Знам, че невинаги съобразявам бързо, но наистина те обичам, Бъндъл. Готов съм да ти бъда роб и вярно куче.