— От какво е починал?
— За това няма никакви съмнения. Умрял е от свръхдоза хлорал. Беше до леглото му. Заедно с бутилка и чаша. Тъжна, много тъжна работа.
Следващият въпрос бе поставен от Джими, който чувстваше, че приятелят му иска да го зададе, но няма сили.
— Да не подозирате, че е убит предумишлено?
Лекарят го стрелна с остър поглед.
— Защо питате? Имате ли причини за подобни съмнения?
Джими извърна очи към Рони. Ако той знаеше нещо, сега бе моментът да го каже.
За негово учудване обаче Рони поклати глава.
— Няма никакви причини — каза той отчетливо.
— А за самоубийство?
— Изключено — отсече Рони.
Лекарят не изглеждаше толкова убеден.
— Да ви е известно да е имал неприятности, свързани с пари? С жени?
Рони отново поклати глава.
— Да видим какви близки има. Трябва да ги уведомим.
— Има сестра. По-точно, пада му се сестра само по линия на единия от родителите. Живее в Дийн Прайъри на трийсетина километра оттук. Когато не беше в Лондон, Джери ходеше при нея.
— Да… — рече доктор Картрайт. — Налага се да й съобщим.
— Ще го направя аз — предложи Рони. — Трудно е, но все някой трябва да го свърши. — Той погледна Джими. — Познаваш я, нали?
— Съвсем бегло. Танцувал съм с нея един-два пъти.
— В такъв случай да идем с твоята кола. Нали нямаш нищо против? Не ми се ще да оставам насаме с нея.
— Разбира се. Мислех сам да ти го предложа. Ей сега ще стегна старата бричка.
Зарадва се, че има нещо да върши. Поведението на Рони го бе озадачило. Какво знаеше или подозираше? И ако имаше някакви съмнения, защо не ги сподели с доктора?
След малко двамата приятели отпрашиха в колата на Джими, без да обръщат внимание на такива подробности като максимално допустимата скорост.
— Джими — обади се най-сетне Рони. — Ти май ми остана най-добрият приятел…
— Е?
— Искам да ти кажа нещо — допълни прегракнало Рони. — Би трябвало да го знаеш.
— С Джери Уейд ли е свързано?
— Да, с Джери Уейд.
Джими зачака.
— И какво е то? — не издържа накрая и попита.
— Всъщност се чудя дали да ти го казвам — рече Рони.
— Защо?
— Ами бях обещал да си мълча.
— В такъв случай може би наистина е по-добре да не ми го казваш.
Известно време мълчаха, после Рони рече:
— И все пак ми се ще да го споделя с теб. Ти си по-умен от мен.
— То се знае! — отвърна грубо Джими.
— Не, не мога да ти го кажа — отсече внезапно Рони.
— Ти си знаеш най-добре.
— Как изглежда? — попита Рони, като прекъсна дългото мълчание.
— Кой?
— Това момиче. Сестрата на Джери.
Джими отговори след кратка пауза, и то с изменен глас.
— Хубавичко е. Пък и е свястно.
— Знам, Джери беше много привързан към сестра си. Често ми е говорил за нея.
— И тя го обичаше. Няма да й е лесно.
— Неприятна работа, наистина.
Не си казаха нищо повече чак до Дийн Прайъри.
Прислужницата им обясни, че мис Лорен е в градината. Предложи им да разговарят с мисис Коукър.
Джими съвсем красноречиво даде да се разбере, че не желаят да разговарят с никаква мисис Коукър.
— Коя е тази мисис Коукър? — попита Рони, когато се запътиха към доста занемарената градина.
— Старата вещица, която живее с Лорен.
Бяха стигнали до покрита с плочник пътека. В другия й край стоеше момиче в компанията на две черни булонки — дребничко, със сламеноруса коса, облечено в опърпани работни дрехи. Рони бе изненадан от вида му. Не отговаряше и на типа на Джими.
Хванало едно от кучетата за нашийника, момичето дойде при тях.
— Здравейте — каза им. — Не обръщайте внимание на Елизабет. Наскоро роди, затова налита на всички.
Девойката се държеше изключително естествено и както им се усмихваше, се поизчерви. Очите й бяха тъмносини, с цвета на метличина.
Изведнъж се разшириха. Дали се бе разтревожила? Дали бе усетила нещо?
— Това мис Уейд, е Рони Деврьо — побърза да каже Джими. — Джери сигурно ви е говорил често за него.
— О, да. — Тя се усмихна приветливо на Рони. — Сега и двамата сте на гости в Чимнис, нали? Защо Джери не дойде с вас?
— Не бе… не бе възможно… — отвърна с усилие Рони.
Джими забеляза как в погледа на момичето отново проблясва уплаха.
— Мис Уейд — каза той, — имаме за вас лоши вести.
Тя веднага настръхна.
— Да не се е случило нещо с Джери?
— Да… Той…
Най-неочаквано младата жена тропна решително с крак.
— Кажете ми! Хайде! — внезапно се обърна към Рони. — Кажете ми вие!
Джими усети пристъп на ревност и внезапно осъзна нещо, което досега се бе страхувал да признае пред себе си. Разбра защо Хелън, Нанси и Сокс бяха за него просто „момичета“ и толкоз.