Сякаш в просъница чу гласа на Рони, който изрече смело:
— Да, мис Уейд, ще ви кажа. Джери е мъртъв.
Момичето имаше характер. Въздъхна от изумление и направи крачка назад, но само след миг се съвзе и започна да им задава въпроси. Как? Кога?
Рони се опита да й обясни колкото се може по-спокойно.
— Да е взимал лекарство за сън? Джери?
Неверието в гласа й бе очебийно. Джими я погледна в очите. Сякаш искаше да я предупреди. Внезапно изпита усещането, че от простодушие Лорен ще наговори повече, отколкото трябва.
Обясни — също спокойно, че ще има следствие. Тя потрепери. Отклони поканата им да я заведат в Чимнис с думите, че ще се отбие по-късно. Имала двуместен автомобил.
— Иска ми се обаче да поостана малко сама — обясни унило.
— Разбирам ви — отвърна Рони.
— И аз знам какво ви е — каза Джими.
И двамата я погледнаха неловко и безпомощно.
— Благодаря, че дойдохте — каза девойката.
На връщане двамата младежи пътуваха в мълчание. Между тях се бе появило някакво напрежение.
— Боже мой, това момиче има характер! — каза по някое време Рони.
Джими се съгласи с него.
— Джери ми бе приятел — допълни Рони. — Редно е да се погрижа за сестра му.
— Да, да. Разбира се.
Щом се прибраха в Чимнис, Джими бе пресрещнат от разплаканата лейди Кут.
— Клетото момче! Клетото момче! — повтаряше тя.
Джими й наговори всички неща, които му се сториха подходящи за случая.
Лейди Кут пък започна да му разказва с най-големи подробности за смъртта на свои близки приятели. Джими се престори, че я слуша със съчувствие, а накрая се откопчи възпитано, без да проявява грубост.
Изкачи стълбите на бегом. На горния етаж видя Рони, който тъкмо излизаше от стаята на Джералд Уейд. Сякаш се стресна от появяването на Джими.
— Отидох да го видя — каза му. — Ти ще влезеш ли?
— А, едва ли — отвърна Джими.
Като всеки млад човек в цветущо здраве не обичаше да му се напомня за смъртта.
— Според мен би трябвало да го видят всичките му приятели.
— Така ли смяташ? — попита Джими и реши, че Рони Деврьо наистина си е особняк.
— Да. В знак на уважение.
Джими въздъхна и се предаде.
— Е, добре — каза той и влезе в стаята, стиснал леко зъби.
Помещението бе разтребено, някой бе сложил бели цветя върху завивките.
Джими хвърли поглед към неподвижното пребледняло лице на покойника. Нима това беше руменият херувим Джери Уейд? Нима той се бе превърнал в това застинало тяло? Джими потрепери.
Когато се обърна да излезе от стаята, погледът му се плъзна върху полицата над камината. Някой бе подредил старателно върху нея будилниците.
Джими излезе бързо. Отвън го чакаше Рони.
— Върху лицето му се е изписал душевен мир и така нататък — промърмори Джими. — Лош късмет извади. Кажи ми, Рони, кой е подредил будилниците?
— Откъде да знам? Сигурно някой от прислугата.
— Странно — допълни Джими, — будилниците са не осем, а седем. Един липсва. Забеляза ли?
Рони изпелтечи нещо.
— Седем, а не осем — повтори Джими и присви вежди. — Виж ти!
Глава четвърта
Писмото
— Това е проява на неуважение — рече лорд Кейтърам. Говореше с тих и укорителен тон и изглеждаше доволен от думата, която бе използвал. — Точно така, на неуважение. Забелязал съм, че хората без потекло, които са се издигнали в обществото, често се държат така. Сигурно точно затова натрупват такива състояния.
Лордът хвърли тъжен поглед върху наследствените си земи. Днес отново бе влязъл във владение над тях.
Дъщеря му, лейди Айлийн Брент, известна сред приятелите си, а и в обществото с прякора Бъндъл, се засмя.
— Ти никога няма да натрупаш огромно състояние — отбеляза тя сухо, — макар и да взе за Чимнис добри пари от онова приятелче Кут. Що за птица е? Представителен ли е поне?
— Един от тези огромни мъже с червендалести квадратни лица и стоманеносива коса. — Лорд Кейтърам потрепери. — Излъчва мощ, от хората е, за които казваме „силни личности“. Ако валякът придобие човешки вид, ще изглежда точно като него.
— Досаден ли е? — попита Бъндъл.
— Ужасно. Изпълнен е от най-потискащи добродетели от типа на умереност и точност. Не знам кои са по-лоши, силните личности или убедените политици. Аз предпочитам веселите несретници.
— На един весел несретник нямаше да му е по джоба да плати наема, който поиска за този порутен мавзолей — напомни Бъндъл.
Лорд Кейтърам се понамръщи.
— Не ми е приятно, че използваш тази дума, Бъндъл. Тъкмо бяхме започнали да се отдалечаваме от темата.
— Защо приемаш случилото се толкова присърце? — попита Бъндъл. — Хората трябва да умират все някъде.