Направих кисела гримаса.
— Не си ми водач! Поканих те да дойдеш с мен, забрави ли? Само че не очаквах да ми се бъркаш.
— Когато започнах да те уча на езика на дърветата, не очаквах да го използваш, за да ги нараняваш.
— Да ги наранявам? Не виждаш ли какво правя?
— Да. И не ми харесва. — Тя тропна с крак върху тревата и я стъпка. — Опасно и неуважително е да караш дървото да се привежда така. Може да си навреди — или дори да загине. Ако искаш да седнеш на някой клон, покачи се сам.
— Знам какво правя.
— Е, тогава не си научил нищо през последните три седмици! Не помниш ли първото правило на дървесния език?! Слушай, преди да говориш.
— Само гледай. Ще ти покажа колко съм научил.
Тя закрачи към мен и ме стисна силно за лакътя.
— Понякога ми приличаш на момченце. Толкова самонадеян, толкова безразсъден!
— Махай се! — излаях аз. — Аз спасих това дърво! Върнах му живота! Ако поискам, имам право да го накарам да се приведе.
Риа се намръщи.
— Не, Мерлин. Не ти спаси дървото. — Пусна ме и посочи инструмента в тревата. — Цъфтящата арфа го спаси. Ти си просто онзи, на когото разрешиха да я носи.
2
Подобаващо посрещане
— Защо я няма сладостта?
Облегнах се назад, върху меката уханна трева на ливадата, като внимавах да не легна върху Арфата. Вторият ми взор, ако и недотам добър, лесно различи розовите боровинки в шепата на Риа. Знаех, че ме пита именно за тях — за нейните предпочитания не бяха никак сладки. В дните след спречкването ни пред буковото дърво често се питах същото за приятелството ни.
Макар да се появяваше и да си отиваше ненадейно, Риа никога не странеше от мен задълго. Продължаваше да ме съпътства през хребети и долини, понякога смълчана, понякога с песен на уста. Все така спеше наблизо и най-често се хранехме заедно. Дори продължаваше да се нарича мой водач, макар да бе очевидно, че нямам нужда от такъв.
Въпреки постоянното й присъствие, вече ни делеше невидима стена. Наглед пътешествахме заедно, но всъщност бяхме разделени. Тя просто не ме разбираше и това непрестанно ме безпокоеше. Вълнението да връщам земята към живот, да я карам да зеленее, да напъпва, да избуява — невъзможно ми беше да й го обясня. Опитах ли, започваше да ме поучава за Арфата. Или още по-лошо — пробождаше ме с поглед. Сякаш знаеше всяка моя мисъл и чувство, без дори да пита. След всичко, което сторих за нея! Нима всички момичета са толкова ужасно несговорчиви?
Махнах с ръка към преплетените клонки на храста, натежали от розови боровинки.
— Ако не ти харесват, защо продължаваш да ги ядеш?
Докато откъсваше още няколко, тя ми отвърна:
— Все някъде трябва да има и по-сладки. Сигурна съм.
— Откъде си сигурна?
Риа сви рамене нехайно и натъпка уста.
— Мпффф. Просто знам.
— Каза ли ти го някой?
— Едно гласче отвътре. То разбира от боровинки.
— Риа, бъди разумна! Храстът още не е узрял. Потърси друг.
Тя ме пренебрегна и продължи да дъвче.
Откъснах стиска трева и я хвърлих пред себе си.
— А ако изядеш толкова много кисели боровинки, че не остане място за сладките?
Тя се обърна към мен като катерица, натъпкала жълъди в бузите си.
— Мпфффф — изломоти Риа, докато преглъщаше. — В такъв случай днес ще е ден за кисели боровинки, не за сладки. Гласчето обаче ми казва, че тук има и по-сладки. Трябва да вярваш в боровинките
— Да вярвам в боровинките! Какво значи това, за бога?
— Каквото казах. Понякога е най-добре да си представиш, че животът е голяма река, по която се носиш. Да се вслушваш във водата и да й позволиш да те води, а не да се опитваш да промениш пътя й.
— Какво общо имат боровинките с реките?
Няколко къдрици паднаха пред очите й, когато тръсна глава и рече:
— Чудя ли се… всички момчета ли са толкова несговорчиви?
— Достатъчно!
Надигнах се и преметнах на гръб Цъфтящата арфа. Жегна ме старата болка между лопатките. Поех по ливадата, а след жезъла ми в тревата оставаха малки вдлъбнатини. Забелязах една съживена, но още оклюмала глогина и посегнах през рамо, за да дръпна една от струните. Храстът незабавно се изправи и се отрупа с розови и бели цветове.
Хвърлих поглед към Риа с надеждата да получа някаква похвала, дори половинчата. Тя обаче изглеждаше напълно вглъбена в боровинковия храст, където още тършуваше за сладки плодове. Обърнах се към ръждивия хълм, който се издигаше в края на ливадата и закрачих енергично към него. На върха му се издигаха оголени скали, в чиито пещери някога се бяха спотайвали воините-таласъми. На много такива места се бях натъквал в пътешествията си през последните седмици, ала още никъде не бях заварил воини-таласъми. Може би тревогите на Каирпре все пак нямаше да се оправдаят.