— Ти се върна.
— Да — отвърнах аз и се обърнах така, че да видят Арфата. — И ви нося нещо.
Т‘еилеан се понамръщи.
— Тоест, водиш някого.
Риа пристъпи напред. Очите й светнаха, когато видя двамата възрастни градинари пред скромната им къщурка и тя им кимна, без да чака да я представя.
— Аз съм Риа.
— А аз — Т‘еилеан. А това е съпругата ми, Гарлата. Женени сме от шейсет и седем години.
Белокосата жена се опита да го изрита в пищяла и почти успя.
— Шейсет и осем, глупецо.
— Извинявай, патенце мое. Шейсет и осем. — Той се отдалечи на един разкрач от нея и добави: — Тя винаги е права, да знаете.
Гарлата изсумтя.
— Радвай се, че имаме гости, или ей сегичка те погвам с градинарската лопата.
Съпругът й хвърли поглед към лопатата, забучена в лехата, и размаха помирително ръце.
— Отново си права. Ако никой не ни посещаваше, за да ме закриля, едва ли бих оцелял досега.
Риа се сдържа да не прихне.
Изражението на Гарлата стана по-милостиво и тя посегна към ръката на Т‘еилеан. Постояха малко така, сиви като камъните на колибката си. Край тях тихо трепкаха листа, сякаш отдаваха почит на ръцете, грижили се за тях толкова години.
— Напомняте ми на две дървета — отбеляза Риа, — които толкова дълго са споделяли една земя, че растат като едно, и корени, и клони.
Гарлата погледна другаря си с блеснали очи.
Реших да опитам отново.
— И като споменахме растеж, това е…
— Да! — възкликна старецът. — Твоята приятелка Риа. — Обърна се към нея. — Добре си ни дошла, както всяка сутрин ни е добре дошла зората.
Гарлата ме подръпна за ръкава.
— Ами приятелчето ти, което дойде с теб първия път? Онова с нос като картоф?
— Шим е добре — отвърнах рязко. — А сега…
— Макар че носът му — прекъсна ме Риа, — стана още по-голям.
Гарлата повдигна вежда.
— Видя ми се пълен с изненади, този мъник.
Прокашлях се и подех драматично:
— А сега имам великолепна изненада и за двама ви.
Ала още преди да довърша, старицата отново се обърна към Риа.
— От Друма ли си? Сплела си премяната си както го правят дървесните елфи.
— Друма е домът ми, откакто се помня.
Гарлата се приведе по-ниско.
— Истина ли е онова, което чухме? Че най-рядкото от всички дървета, на чиито клони растат различни плодове, още расте там?
Риа засия.
— Истина е. Дървото шомора наистина е там. Може дори да се каже, че там е моята градина.
— Каква градина имаш само, дете. Каква градина само!
Недоволството ми растеше все повече. Тропнах с жезъла си.
— Имам дар за тази градина!
Сякаш нито един от старците не ме чуваше, те продължаваха да разпитват Риа за леса Друма. Тя им беше по-интересна от мен. А аз им носех нещо безценно!
Най-сетне Т‘еилеан посегна към един спираловиден плод, увиснал над главата му и внимателно го откъсна. На светлината на ниското слънце той излъчваше леко мораво сияние.
— Ларкон — с благоговение произнесе старецът. — Най-прекрасният дар на земята към нашето скромно обиталище. — Погледна ме, без да продума. — Помня, че вкусът му ти хареса.
„Най-после", казах си аз, но тъкмо посягах към плода, когато Т‘еилеан се обърна към Риа и й го предложи с думите:
— Затова съм сигурен, че приятелката ти ще му се наслади също толкова много.
Бузите ми пламтяха, докато тя поемаше плода. Преди обаче да кажа каквото и да било, той откъсна още един ларкон, този път за мен.
— Чест е за нас, че се завърна.
— Чест? — попитах с глас, изтънял от нерви и недоверие. Изкуших се да продължа, но си замълчах.
Т‘еилеан и Гарлата се спогледаха и накрая мъжът отново обърна глава към мен.
— Момчето ми, да те посрещнем като гост в дома си е най-голямата чест, която бихме могли да ти окажем. Това ти предложихме първия път, това ти предлагаме и сега.
— Но сега, Т‘еилеан, аз нося Цъфтящата арфа.
— Да, да, това не ми убягна. — Ъгълчетата на устата му увиснаха и за пръв път дългите години живот сякаш си проличаха. — Скъпо мое момче, Цъфтящата арфа е най-чудотворното от всички Съкровища, благословена с магията на живота. Ала тук не посрещаме гостите по това, което носят на гърба си, а по това, което носят другаде.
Гатанки! От човек, когото смятах за приятел. Начумерих се и отметнах косата от очите си.
Преди да продължи, Т‘еилеан си пое дълбоко дъх.
— Като твои домакини ние ти дължим гостоприемството си. И прямотата си. Ако Арфата ти тежи, знай, че носиш далеч по-голямото бреме да излекуваш земите ни, преди да е твърде късно. От теб зависи толкова много, мое момче. Едва ли имаш време да посещаваш прости хорица като нас.