— Да. Беше ми добър приятел. Може би единственият.
— Разкажи ми, ако желаеш. Искам да чуя.
Влачейки жезъла по сухата трева с цвят на ръжда, аз отново тръгнах.
— Обичаше нощното небе, с всичките му звезди, блянове и мистерии. Обичаше разкази за древни места като Олимп и острова на Аполон, Делос. Обичаше всички зелени растения и всички летящи, бягащи и плуващи създания. И мен.
Макар да се въртеше по-бавно, Аила ми се струваше по-близо от всякога. Ветровете й ме обгръщаха.
— Права си — признах аз. — Наистина ми липсва. Повече, отколкото някога съм вярвал, че е възможно. — Поех си дъх на пресекулки. — Само ако можех отново да бъда с нея, Аила! Дори само за час!
— Разбирам. Дааааа, наистина.
Хрумна ми, че въпреки безплътната си форма Аила споделя някои качества с майка ми. Бе топла и грижовна и не се мъчеше да ми дава съвети на всяка крачка.
Недалеч зърнах няколко ниски храста със синкава кора и широки листа. От Риа знаех, че са ядливи. Оставих Арфата и жезъла си и тръгнах към тях, издърпах един корен и пред мен се разкри дебела грудка. Почистих я с туниката си и задъвках тръпчивото растение.
— Бих ли могъл някак да споделя това с теб? — попитах Аила. — Не знам с какво се храниш, но каквото и да е, ще се опитам да ти го намеря.
Аила поразклати едрите листа.
— Храня се само с далечните ухания на земи, които още не познавам. Създадена съм, за да скитам. — Тя леко разроши косата ми. — А сега, боя се, е време да се разделим.
Спрях да дъвча.
— Да се разделим? Защо?
Гласецът прошепна в ухото ми:
— Защото съм вятър, Емрис, и трябва да летя. Непрестанно нагоре, непрестанно напред, такава съм си аз. Имам много още да видя, във Финкайра и в други светове. — За миг Аила като че ли се поспря над Арфата. — Ти също трябва да отлетиш. Имаш още работа в Мрачните хълмове.
Намръщих се.
— И ти ли, Аила? Мислех, че поне ти няма да ми казваш какво да правя.
— Не ти казвам какво да правиш, Емрис Мерлин. Казвам ти само, че ветровете носят вести за тревожни събития и зло в Мрачните хълмове. Съюзниците на Рита Гаур отново се надигат. От ден на ден стават все по-дръзки. Не след дълго таласъмите ще излязат от пещерите си, а с тях и духовете-двойници. След това ще е твърде късно да изцелиш земите.
Стомахът ми се сви на топка, спомних си предупреждението на Каирпре. „Трябва да излекуваме Мрачните хълмове, преди да се завърне Рита Гаур, иначе ще загубим единствената си възможност. Помни, ако не изпълниш делото си, никога няма да ти простим.“
Огледах ридовете на хоризонта, около които бавно се влачеха облачни сенки.
— Ако това е истина, трябва незабавно да се върна. Няма ли да дойдеш с мен? За да попътуваме още малко?
— Бях до теб, Емрис Мерлин, по-дълго, отколкото някога съм била с някой безкрил. — Усетих дъха й на врата си. — И сега отлитам.
Натъжен, аз хвърлих грудката на земята.
— Чувал съм, че някога финкаирците са имали криле. Ще ми се никога да не ги бяха губили. Тогава и аз бих имал и щях да мога да полетя с теб.
Лека вихрушка обгърна раменете си.
— Ах, Емрис Мерлин, значи знаеш? Имахте криле и ги изгубихте. Каква трагедия бе това! Макар че са забравили, мнозина финкаирци още усещат болката между плешките си.
Протегнах сковано ръце и, разбира се, старата болка се обади.
— Аила, знаеш ли как се е случило? Дори Каирпре, който знае толкова истории, не можа да ми обясни как финкаирците са загубили крилете си. Веднъж каза, че би дал половината си библиотека, за да узнае.
Топлият вятър бавно се завъртя около мен.
— Знам как е станало, Емрис Мерлин. Може би някой ден ще ти разкажа, но не сега.
— Наистина ли си отиваш? С мен винаги става така, намеря ли нещо, губя го.
— Надявам се да ме намериш отново, Емрис Мерлин.
Ръкавите на туниката ми се развяха, а после вятърът спря, също тъй ненадейно.
Останах дълго там, докато накрая стомахът ми закъркори от глад. Пренебрегнах го. Когато се обади пак, се наведох да взема грудката и отхапах, мислейки си за Аила, сестрата на вятъра. Когато я изядох, най-сетне потеглих — на изток, към Мрачните хълмове.
Покварените земи плавно се разливаха навсякъде около мен, а аз влачех крака, като на всяка крачка мачках крехките треви. В гърба ми подухваше лек ветрец, смекчавайки гнева на слънцето, но не бе онзи, който исках. Дори повече от компанията на Аила ми липсваше усещането за радост от делото ми, което тъкмо си бях върнал и загубил отново.
От време на време докосвах торбата си с билки, която ми бе дала майка ми точно преди да се сбогуваме във влажната стаичка в Каер Мирдин. Елън ми липсваше повече от всякога и знаех, че и аз й липсвам. Ако беше тук, тя нямаше да ме изостави като всички останали… само че я нямаше. Бе тъй далеч, че и най-далечният вятър не можеше да я достигне.