Когато златистото слънце заходи по-ниско в небето, наближих една рехава горичка. Макар че не виждах плодове по клоните на овошките, в сгъстяващия се сумрак бледо сияеха няколко бели цветчета. Долових познат аромат — цъфнали ябълки. Жадно вдъхнах уханния въздух, но той не ми върна усмивката. Може би ако засвирех и върнех земята към живота, радостта щеше да ме навести отново.
Взех инструмента в ръце, но се поколебах, спомняйки си странното преживяване на повяхналата поляна. Убедих сам себе си, че е било просто случайност и бавно подръпнах струните. Миг след това през дърветата и зелените поля наоколо сякаш премина ярката четка на художник. От клоните увиснаха ябълки и се наляха за секунди. Стволовете се удебелиха, корените се умножиха, а дърветата се устремиха към небето и гордо разпериха клони. Гордост изпълни гърдите ми — каквото и да се бе случило на онази поляна, явно вече не беше проблем.
Ненадейно някой извика — от едно от дърветата падна голо до кръста момче горе-долу на моята възраст и се приземи в един от напоителните канали под клоните. Чу се втори вик, а аз хукнах напред.
От канала изпълзя първо момчето, чиито коса и кожа бяха кафяви като почвата наоколо, а след него — мъж, който приличаше него, но бе по-плещест и по-възрастен. Познах го.
Никой от тях не ме забеляза и двамата застанаха в сянката на едно дърво. Мъжът изправи широкия си гръб и хвана момчето за раменете.
— Ранен ли си, сине?
Момчето потърка ребрата си.
— Не — усмихна се то. — Ставаш за възглавница.
Мъжът го изгледа развеселен.
— Не падаш често от дърветата.
— И те рядко ме изтръскват на земята! Виж, тате! Колко много ябълки!
Мъжът ахна и се втренчи в преобразените овошки с отворена уста. И на моето лице разцъфна усмивка. Тази реакция бях очаквал от Риа и останалите и именно нея щях да получа от майка си — тя обожаваше и вида, и вкуса на пресните ябълки.
— Чудо, сине! Дар от великия Дагда.
Тогава излязох от сенките.
— Не, Хон. Дар от мен.
Мъжът се стресна, като погледна първо мен, а после — съживеното дърво.
— Ето го — обърна се той към сина си. — Момъка, за когото ти разказах.
Момчето се ококори.
— Онзи, който победи злия крал? И носи името на ястреб?
— Мерлин — обявих и леко тупнах хлапето по рамото. — Баща ти ми помогна, когато най-много се нуждаех от това.
Хон прокара ръка през сплъстената си от пръст коса.
— Благословен да си, момко. Докато не чух, че си успял, няколко пъти те оплаках. Сигурен бях, че си загинал.
Подпрях се на жезъла си и се усмихнах.
— И с право. Без ножа, който ми подари, наистина щях да загина няколко пъти.
Хон ме огледа, търкайки брадичката си. Носеше само чифт широки кафяви панталони и въпреки мазолите и белезите, ръцете му изглеждаха силни като коренища на старо дърво.
— Радвам се, че старата кама се е оказала полезна, момко. Къде е сега?
— Някъде из руините на Крепостта под покрова. Не успях да убия гулиант с нея, но те са безсмъртни. Все пак успя да ми спечели няколко безценни секунди.
— Радвам се. — Погледът му премина върху магическия ми инструмент. — Виждам, че си открил Цъфтящата арфа. — Побутна сина си. — Ето, моето момче, наистина е било чудо! Никой смъртен, дори този млад ястреб пред нас, не би могъл да стори това. Била е Арфата, не момчето.
Трепнах и понечих да кажа нещо, но Хон продължи.
— За мен, синко, всички Съкровища на Финкайра са чудотворни, създадени от самия Дагда. — Тихо, почти с благоговение, той добави: — Има дори един плуг, едно от Седемте мъдри сечива, който може сам да оре полето. Наистина! И всяко поле, което докосне, ще даде съвършената реколта, нито твърде много, нито твърде малко.
Момчето поклати глава, изумено, после махна към похабения дървен плуг до канала и се засмя.
— Явно не е като този, татко! Само като те гледам как го влачиш, гърбът ме заболява.
Хон засия.
— Не колкото моят, когато паднеш отгоре ми от някое дърво.
Двамата отново се засмяха, Хон обгърна раменете на момчето с яката си ръка и се обърна към мен с грейнало от гордост лице.
— Истината е, че и аз си имам съкровище — ей тоз млад приятел. Той ми е по-ценен от цял океан чудеса.
Преглътнах и погладих с палец кожената торба на майка ми. Въпреки силния аромат на зрели ябълки още подушвах билките в нея.