— А ако някога загубиш това твое съкровище, Хон, този приятел, какво би сторил?
Лицето му се вкамени.
— Бих сторил всичко по силите си, за да си го върна.
— Дори това да значи, че ще оставиш работата си недовършена?
— Няма работа, по-важна от това.
Кимнах мрачно. Няма работа, по-важна от това.
Прекрачих канала и закрачих напред, а на границата на овощната градина застанах с лице към Мрачните хълмове. Облени от залеза, те светеха като въглени. Източената тясна сянка на жезъла ми сякаш сочеше право към нащърбеното възвишение, където бях изоставил задачата си.
Бавно се обърнах на север. Не след дълго щях да се върна към задачата си и да съживя всяко стръкче, което намеря. Ала първо трябваше да свърша нещо друго. Отново да намеря майка си. Също като Хон, аз щях да опитам всичко по силите си, за да успея.
5
Шутът
Късно на следващия ден, докато из тревите на Покварените земи проблясваха нишки златиста следобедна светлина, аз стоях на върха на едно възвишение. Долу се виждаха няколко кирпичени къщурки, подредени в кръг, а сламените им покриви сияеха като равнината наоколо им. Дълги дървени летви свързваха стените им, така че приличаха на деца, хванати за ръце. Ароматът на печено зърно погъделичка носа ми.
У мен се надигна очакване и страх от това, което ме очакваше. Това бе Каер Неитан, градът на бардовете. Знаех, че поетът Каирпре е обещал да се върне тук след Великия съвет, за да помогне на селището, тъй жестоко поразено от Стангмар. Знаех също, че ако има човек, който може да ми помогне да намеря майка си, това е именно Каирпре.
Нямаше да е доволен, че ме вижда пак толкова скоро, но той познаваше Сапфирооката Елън, чиито учител бе бил някога. Вярвах, че и той копнее за завръщането й. Не ми ли беше казал, че от нея е научил повече за лечителството, отколкото тя — от него? Може би знаеше някакъв начин да я преведе през завесата от мъгла край острова. Когато най-сетне бяхме отново заедно, щях да довърша работата си с радост.
Спуснах се по склона, а жезълът ми почукваше по земята в ритъм с Арфата, която пък ме потупваше по гърба. Заслушан в усилващата се глъчка от градчето, не можех да не си спомня зловещата тишина, която ме бе посрещнала при първото ми посещение. Посвоему тя бе по-силна от вилнееща буря.
Градът на бардовете рядко бе познавал тишината. Никое поселище във Финкайра не можеше да се похвали с история, по-богата на песни и предания, през вековете той е бил дом на най-вдъхновените разказвачи и певци по тези земи, както и тяхно първо поле за изява. Дори Каирпре, за чиято репутация бях разбрал от други, бе роден в една от тези къщурки.
Докато приближавах портите, все повече и повече хора излизаха от домовете си. Облечени в бели туники, те изпъкваха рязко на фона на сухата напластена пръст по стените, потъмнелите летви между къщите и празните сандъчета за цветя по первазите. Посегнах към Арфата, изкушен да напълня тези саксии с нещо повече от сенки, но се спрях — реших да изчакам, докато вляза в градчето.
Изникваха все повече хора, съвсем различни по възраст, височина и цвят на кожата и косата. Наред с белите туники обаче споделяха и още нещо — до един изглеждаха разколебани, несигурни. Вместо да се съберат на площада между къщите, те стояха по краищата му. Неколцина крачеха неспокойно пред праговете си, но повечето седяха на пътечките, обграждащи площада. Сякаш се бяха събрали по конкретна причина, но не можех да се отърся от усещането, че го правят неохотно.
В този миг насред площада пристъпи висок, мършав мъж с кафяво наметало над туниката. На главата си носеше странна триъгълна шапка, килната по пиянски. От периферията й висяха десетки малки метални топчета. Той заразмахва дългите си ръце, заплющя с ръкави и започна да ломоти нещо, което не можех да разбера.
Ненадейно се сетих защо къщите са подредени в кръг. Целият град беше театър! Бях пристигнал точно преди едно от изпълненията.
Стигнах до портите и спрях. За разлика от първото ми посещение, този път не ме посрещна пазач, насочил копие към гърдите ми. Вместо това ме поздрави прясно издълбана табела с надпис „Каер Неитан, градът на бардовете, добре дошли на всички, идещи с мир“. Отдолу разпознах един от куплетите на Каирпре: „Тук винаги песен лети, а истории отварят незнайни врати. “
Още щом пристъпих в града, от една от летвите скочи мършав чорлав мъж. Над очите му надвисваха рошави вежди, гъсти като бодлив храст. Изчаках го, подпрян на жезъла си.
— Здравей, Каирпре.
— Мерлин — прошепна той и разпери длани, сякаш щеше да плесне радостно с ръце. После погледна през рамо към мъжа, който рецитираше нещо, и промени решението си. — Радвам се да те видя, момчето ми.