Погледнах към портите на градчето, които тъмнееха като надгробни камъни.
— Първо ще отида на Брега на говорещите раковини.
Преди Каирпре да успее да ми отговори, Бъмбълви се прокашля и гушата му се разклати. После той драматично се загърна в наметалото си.
— Идвам с теб.
— Какво? — възкликнах аз. — Не искам да идваш!
— Вярно е, вярно е, вярно е. Ала все пак ще дойда.
Тъмните очи на Каирпре проблеснаха.
— Ще съжалиш за избора си дори по-скоро, отколкото очаквах.
6
През мъглите
Подобно на горчивия вкус в устата дълго след като отхапеш от развален плод, Бъмбълви и досадните му звънчета останаха с мен. Нищо не можех да кажа или да направя, та да си тръгне. И въпреки че вървях колкото можех по-бързо, без дори да свиря на Арфата, не можех да избягам от присъствието му.
Той ме последва през портата на Каер Неитан, а Каирпре мълчаливо ни изпрати с поглед. Шутът вървя след мен през полята чак до късно през нощта, когато бивакувахме под една върба, а на следващия ден продължихме под палещото слънце, докато накрая спряхме пред могъщата, шумяща снага на Несекващата река.
През цялото време той се оплакваше от жегата, от камъчетата в обувките си и от тежкия живот на шута. Докато наближавахме реката, няколко пъти ме попита дали искам да ми каже прочутата гатанка за звънчетата си с обещанието, че тя ще ме ободри. Отвърнех ли, че не искам да му слушам нито гатанките, нито звънчетата, той просто се намусваше за малко, след което ме питаше същото.
— О, но това е великата ми неразгадаема гатанка! — възразяваше той. — Гатанка, пристойна за истински майстор. Не, не беше така. Проклятие, пак не ми се получи! Гатанка, достойна за истински майстор. Да, точно така. Това беше думата. — Той направи пауза и продължи, още по-унило отпреди: — Само нея знам. Поклатих глава, крачейки към Несекващата река. Наближихме стръмните й каменни брегове, под които клокочеха бързеи. Пръските се издигаха над главите ни и искряха с цветовете на дъгата. Шумът бе толкова силен, че за пръв път, откакто напуснахме Града на бардовете, не чувах звънчетата на Бъмбълви, нито молбите му да чуя гатанката.
Обърнах се към него, надвиквайки реката:
— Има още много път, чак до най-южния бряг. Пресичането няма за е лесно, връщай се.
Той умърлушено отвърна:
— Значи не ме искаш?
— Не!
Бъмбълви се начумери и гушата му увисна още повече.
— Разбира се, че не ме искаш, никой не ме иска. — Той се взря в мен за миг. — Аз обаче искам теб, момко-късметлия.
— Късметлия?! Каквото и да съм, не съм късметлия! Животът ми е низ от разочарования, загуба след загуба!
— Личи си — заяви Бъмбълви. — Точно затова ти трябва шут. — Лицето му доби печално изражение и той добави: — Трябвам ти, за да те разсмивам. — След малко спътникът ми се прокашля. — Между другото, казвал ли съм ти гатанката ми за звънчетата?
Изръмжах и замахнах към главата му. Той се наведе по-ниско от обикновено и жезълът се плъзна по наметалото му.
— Ти не си шут — извиках. — Ти си проклятие!
— Вярно е, вярно е, вярно е. — Бъмбълви въздъхна дълбоко.
— Изобщо не ставам за шут. За нищо не ставам. Един шут трябва да бъде само две неща — мъдър и забавен. Аз не съм нито едното, нито другото. — Една сълза се търкулна по бузата му. — Можеш ли да си представиш как се чувствам? Как ме боли, от палците до пръстите на краката? Съдбата ми е да съм шут, който натъжава всички. Включително себе си.
— Защо мен? — запротестирах аз. — Не можа ли да последваш някой друг?
— Разбира се — рече той, — но ти изглеждаш толкова… нещастен. По-нещастен от всеки друг, когото съм срещал. Ти ще си моето истинско изпитание като шут! Ако се науча да те разсмивам, ще мога да разсмея всекиго.
Простенах.
— Никога никого няма да разсмееш. Това е сигурно!
Той предизвикателно вирна брадичка и понечи пак да се загърне с апломб, само че се препъна в един камък и политна встрани. Шапката му падна и той едва не тупна в реката. Вдигна шапката и я намести здраво върху главата си, при това наопаки. Изсумтя и я обърна, но отново се спъна и се пльосна в калта, а после с мърморене се изправи, като се опита да обърше панталоните си с ръце, а след това — да избърше ръце в тях.
— Е, в такъв случай — обяви Бъмбълви, а звънчетата на главата му издрънчаха, — мога поне да те радвам с компанията си.
Извъртях очи и хвърлих поглед през рамо към Несекващата река. Може би ако се хвърлех в нея, тя щеше да ме отнесе надолу по течението, далеч от това безконечно изтезание, приело формата на жалкия човек пред мен. Изкушавах се, но знаех, че няма да го правя. Реката тук бе твърде бърза, а острите подводни скали със сигурност щяха да наранят и мен, и Арфата. Къде беше Риа, когато имах нужда от нея? Тя можеше да поговори с духа на реката и да укроти вълните. Спомних си как се разделихме и потръпнах. И все пак вината бе по-скоро нейна. Толкова беше самоуверена! Несъмнено й доставяше удоволствие да ме вижда смирен.