Подръпнах Арфата по-високо на рамото си. Казах си, че като мина през реката, поне ще се отърва от тези пресушени равнини, надвиснали над мен като пепеляво небе. Напомняха ми за недовършената ми работа. Спомних си, че на юг реката се разширява — там можеше да пресека. Оттам щях да продължа към Брега на говорещите раковини, със или без Бъмбълви.
С голямо разочарование установих, че ще продължа с него. Унилият шут ме последва, размахал дългите си ръкави, без да спира да дрънчи със звънчетата си. Минахме през няколко ревящи водопада, едно мочурище и поле от загладени камъни насред равнината, която реката наводняваше след по-силните дъждове.
Най-сетне стигнахме до плитчините под купчина огромни канари с форма на яйца и се запрепъвахме през реката. Студените води хапеха пищялите ми, а мекото дъно всмукваше обувките ми на всяка крачка. Сякаш самата река се опитваше да ме спре.
Излязохме на сушата и продължихме по западния бряг. Няколко часа се влачихме по просеки, обградени с високи, остри тръстики. Вдясно от нас към небето се протягаха клоните на леса Друма и обагряха земята в зелено чак до далечните Мъгливи възвишения. Пъстропери птички прехвърчаха от клон на клон — сигурен бях, че Риа знае имената на всяка от тях. През цялото време се стараех да не обръщам внимание на прегърбената фигура и камбанките на главата й.
Най-после забелязах редица вълнообразни дюни, а зад тях — стена от мъгли. Сърцето ми подскочи — дори ограничен от втория ми взор, останах поразен от ярките цветове. Златен пясък, тучнозелени лози, розови и морави раковини, жълти цветя.
Затъвайки в пясъка, аз се покатерих върху първата дюна, превалих я и най-сетне видях брега, а зад него — вълните. Беше отлив и под плътното покривало от мъгла по пясъка блестяха миди и раковини. Чувах ги как джвакат и съскат, а наоколо плискаха водни птици с дълги закривени човки. По скалите се крепяха хиляди ракообразни, по целия бряг лежаха огромни червени морски звезди, миди със спираловидни черупки и лъскави медузи. Между краката на птиците притичваха рачета.
Наведох се и взех шепа топъл, ситен пясък, който се процеди през пръстите ми. Беше същият, както в деня, когато за пръв път стъпих на острова. Тогава Финкайра ме посрещна и ми даде подслон — скри ме както от морето, така и от бурите в собствената ми глава.
Щипнах няколко зрънца пясък, а те се изтърколиха по показалеца ми и паднаха в дланта ми. Блещукаха ярко, почти като живи. Като собствената ми кожа, като самата Финкайра. Осъзнах, че съм започнал да се привързвам към нея. Колкото и нещастен да се чувствах тук, нещо ме теглеше към причудливите й земи, историята и обитателите й, въпреки начина, по който се отнасяха с мен понякога. Привличаше ме и нещо друго, но ми беше трудно да определя какво.
Както казваше майка ми, островът бе място помежду, където смъртни и безсмъртни създания можеха да живеят заедно. Невинаги в сговор, разбира се, ала с цялото многообразие и тайнственост и на двата свята. Отчасти Рай, отчасти Земя. Отчасти този свят, отчасти Отвъдния.
Стоях и попивах звуците и миризмите на финкаирския бряг. Може би някой ден бих се почувствал добре дошъл тук. Донякъде това вече беше така, във всеки случай повече, отколкото в селцето в Гуинед. Ако с мен бе един скъп човек, в сърцето ми Финкайра може би дори щеше да се превърне в дом. Ала сега този човек беше далеч — отвъд мъглите, отвъд обсипания с черни скали бряг на Гуинед.
Завъртях Арфата пред себе си и я взех в ръце. От пресъхналите равнини не я бях карал да пее. Какво още би могло да разцъфти в земя, тъй богата на живот?
Дръпнах една струна, най-тънката. Сякаш се строши ледена висулка. Докато тонът още вибрираше, от страната на дюната, която гледаше към морето, се показа едно-единствено червено цвете с формата на огромна камбана. Поклащаше се на соления бриз, а аз жадувах да го докосна, да усетя уханието му.
Само че нямах време за това. Оставих Арфата и жезъла си на пясъка и се обърнах, за да се уверя, че Бъмбълви няма да ги докосне. Той седеше на плажа и се мръщеше, а вълните миеха подутите му крака. Бе оставил до себе си триъгълната шапка със звънчетата, които поне засега мълчаха. Не беше далеч, но изглеждаше напълно увлечен от заниманието си.