Огледах плажа и в двете посоки. Вълните прииждаха и се отдръпваха, а по пясъка се търкаляха раковини с всякакви форми и размери. Размерите и красотата на брега отново ме поразиха, също както в деня, когато пристигнах. Още тогава една раковина ми прошепна нещо, ала не разбрах думите й. Дали днес не можех да открия още една? И бих ли я разбрал?
Тя бе някъде там, само че нямах представа как изглежда. Помнех само думите на Каирпре. „Има едно предание, старо колкото острова, според което най-мъдрата раковина от Брега на говорещите раковини може да те преведе през мъглите.“
Започнах търсенето с една раковина на точки току до жезъла ми. Плоски, кръгли, спираловидни — всички минаха през ръцете ми, но нито една не ми се струваше подходяща. Не знаех дори къде да търся! Почти чувах как Риа ми казва нещо безсмислено като „Вярвай в боровинките“. Абсурдно беше, разбира се, но знаех, че все в нещо трябва да вярвам. Щеше ми се само да зная какво е.
Може би в интелекта си? Да, точно така. Е, как би изглеждала най-мъдрата раковина? Впечатляващо, нали? Като властелин на брега, с размери, отговарящи на мъдростта й.
Бъмбълви извика — една вълна го беше заляла. Щом водата се отдръпна със съскане, от пясъка остана да стърчи спираловидна раковина, яркорозова на цвят, по-голяма от всички други. Беше точно зад Бъмбълви, но той като че ли не я забеляза. Дали не търсех точно нея? Докато се приближавах, злочестият шут се отърси от водата, мрънкайки под нос, и се отпусна назад. Лакътят му натисна раковината и тя се спука. Той изпищя и се претърколи настрани, стиснал ранената си ръка. Поклатих глава, осъзнал, че търсенето ми едва сега започва.
Най-мъдрата раковина…
Следвах извивките на брега в търсене на раковини, които да изглеждат подобаващо, но въпреки разнообразието от форми, цветове и структура, нито една не беше достатъчно впечатляваща. Малкото, които ми се сториха подходящи, бяха неми — чувах само безкрайната въздишка на океана.
След известно време стигнах до скалиста издатина в морето, чийто край се губеше от другата страна на мъглите. Докато се чудех дали да претършувам влажните камъни, едно оранжево раче притича през обувката ми, спря и вдигна очите, сякаш ме разглеждаше. После продължи към камъните.
Почувствах се привлечен от дребната твар, която скиташе сама по брега, също като мен и без да се замислям, я последвах върху издатината. Обгърна ме мъгла, но аз продължих, като внимавах да не се подхлъзна. Макар че рачето беше изчезнало, скоро видях друга спираловидна раковина, легнала върху плосък зеленясал камък. Още по-голяма от онази, която Бъмбълви унищожи, тази бе почти колкото главата ми. Сияеше в тъмносиньо, а по повърхността й трепкаше странна сянка. Сигурен, че това е просто игра на мъглите, аз се приближих.
С всяка следваща стъпка раковината ми се струваше все по-прекрасна, бели нишки очертаваха изящните й извивки. Привличаше ме необяснимо — бях пленен от багрите й.
Най-мъдрата раковина…
В този момент от мъглата се надигна мощна вълна и заля скалите. Солената вода ме ощипа по белязаните бузи, а водната стена се оттегли и дръпна раковината със себе си. Преди да успея да я сграбча, тя изчезна сред въртоп от вода и мъгли.
Изругах и се обърнах към плоския камък. Раковината беше изчезнала, но не и странната сянка. За малко да се наведа да я разгледам по-отблизо, но се поколебах, без да зная защо. Тогава изпод друг камък изпълзя оранжевият рак и странишком прекоси издатината. Мина под един скален ръб и изникна от другата му страна, после заобиколи един приливен вир и отново се скри сред няколко изхвърлени от водата дървени отломки.
Вече не ми беше интересно да го следвам. Обърнах се и погледът ми попадна върху друг вир, прозрачен и неподвижен. На дъното обаче нещо блещукаше. Наведох се и забелязах една най-обикновена раковина — кафява, с голямо синьо петно, търкулнала се между няколко морски таралежа. Въпреки невзрачния си вид, тя разбуди любопитството си. Като внимавах да не докосвам острите шипове на таралежите, аз бръкнах в ледената вода и я извадих.
Наистина не бе нищо особено, но идеално се побираше в дланта ми. Сякаш точно там й беше мястото. Претеглих я — стори ми се доста тежка за размерите си.
Долепих я до ухото си — нищо. И все пак в нея имаше нещо странно.
— Ти ли си най-мъдрата раковина? — несигурно попитах аз. За мое изумление дочух клокочещ, сипкав глас.
— Ти си глупак, момче.
— Какво? — тръснах глава аз. — Глупак ли ме нарече?
— Глупав глупак — изклокочи раковината.