Бузите ми почервеняха, но сдържах гнева си.
— А ти коя си?
— Със сигурност не съм най-мъдрата раковина — измляска с устни създанието, — но не съм глупак.
Изкуших се да я запокитя във вълните, ала решимостта да си върна майка си бе по-силна от всякога.
— Кажи ми къде мога да открия най-мъдрата раковина.
Кафявото ракообразно се изсмя и в ухото ми покапа вода.
— Опитай да търсиш някъде, където се срещат дърво и вода, глупаво момче.
Озадачен, обърнах раковината в ръката си.
— Най-близките дървета са от другата страна на дюните. Край водата няма.
— Сигурен ли си?
— Напълно сигурен.
— Думи на истински глупак.
Неохотно обходих с поглед издатината. Най-сетне зърнах останките от плавеите, където бе изчезнало рачето. Върху тях водата бе изхвърлила гниещи водорасли, които приличаха на парцалива дреха. Поклатих недоверчиво глава.
— Едва ли говориш за онази жалка купчинка.
— Думи на истински глупак — повтори раковината.
Не бях сигурен дали правя каквото трябва, но пуснах кафявата раковина във вирчето и пристъпих към плавеите. Отстраних водораслите и потърсих някаква следа от раковина. Нищо.
Бях готов да се откажа, когато забелязах нещо дребно в един процеп — раковина с цвят на пясък и формата на конус. Лесно можеше да се побере върху нокътя на палеца ми. Щом я повдигнах към лицето си, от нея се показа черно, подобно на червей създание, ала веднага се прибра. Не исках да доближавам подобно нещо до ухото си и я задържах по-надалеч. Не бях сигурен, но ми се стори, че оттам се носи слаб шепот.
Внимателно доближих раковината до лицето си. Отново дочух гласец, който се разля в кухините на раковината като миниатюрна вълна.
— Ти, плиссс, избра мъдро, Мерлин.
Затаих дъх.
— Името ми ли каза?
— Така сторих, плиссс, макар ти да не знаеш моето. То, плиссс, е Уашамбала, мъдрецът сред раковините.
— Уашамбала — повторих аз, доближавайки влажната черупка до ухото си. Нещо в гласа й събуди надеждите ми. — Знаеш ли и защо съм тук?
— Да, плиссс, знам.
Сърцето ми бързо заби.
— А ще… ще ми помогнеш ли? Ще я върнеш ли във Финкайра?
Няколко секунди раковината не продума. Накрая гласецът й се чу отново.
— Не бива да ти помагам, Мерлин. Опасностите, плиссс, са тъй големи, по-големи, отколкото можеш да си представиш.
— Но…
— Не бива — продължи раковината. — Ала усещам нещо у теб… не мога да му устоя. Имаш още толкова много неща да учиш, плиссс, и това може би е едно от тях.
Уашамбала направи още една пауза и дочух хрипливото й дишане. Не посмях да кажа и дума.
— Може да успеем, плиссс, а може и да се провалим. Не зная, защото дори успехът може да се окаже провал. Още ли, плиссс, искаш да опиташ?
— Да — обявих аз твърдо.
— Тогава ме дръж здраво, плиссс, до сърцето си, и мисли за онзи, за когото копнееш.
Поех раковината в шепи и притиснах до сърцето си. Започнах да мисля за майка ми. За масата с билки, за многото остри аромати, за сините й очи, тъй пълни с чувство. За добротата и спокойствието, за разказите й за Аполон, Атина и планината на име Олимп. За вярата й — в нейния Бог и в мен. За любовта й, смълчана и непоколебима.
Край мен се виеха мъгли, вълните мокреха обувките ми. Ала не се случи нищо.
— Постарай се повече, плиссс. Трябва да се постараеш повече.
Почувствах тъгата на Елън, че никога няма да може да се върне във Финкайра. Че никога няма да види как синът й възмъжава и че през всичките години в Гуинед бе отказал да я нарече. майко“. Простичка дума — ненарушима връзка. Толкова болка й бях причинил.
Лека-полека присъствието й се усили. Усетих прегръдката й — колко спокоен се бях чувствал в ръцете й! За няколко кратки мига ме караше да забравя болките и проблемите ни. Долавях аромата на кедрова кора до възглавницата й, гласът й ме зовеше през океана пред мен… през океана от копнеж вътре в мен.
Задуха вятър — свистеше, беснееше, повали ме на скалите, окъпа ме с пръски. Ненадейно чух трясък, сякаш нещо огромно отвъд мъглите се бе счупило. Облаците пред мен се размърдаха и образуваха странни форми. Първо змия, готова за удар. Преди да го нанесе обаче, тялото й се разля във формата на цвете. То пък се изду и заприлича на огромно немигащо око.
В средата на окото се появи тъмен силует. Отпървом само сянка, тя бързо доби плътност. Не след дълго приличаше на човек, който се лута в мъглите и се препъва към брега.
Майка ми.
7
С радост и с главата напред
Тя падна по корем на черните, влажни скали. Беше затворила очи, а кожата й изглеждаше бледа и безжизнена. Дългата й коса, златиста като лятна луна, бе залепнала безжизнено по робата й. Тя обаче дишаше. Беше жива.