Ненадейно дюната изскочи зелена фигура, блъсна ме и двамата се претърколихме през глава. Щом спрях да се търкалям, аз скочих на крака, целият покрит с пясък, готов да срещна противника си.
— Риа! — разярено креснах аз и изкашлях шепа пясък. — Да ме убиеш ли искаш?
Тя също скочи на крака, ала ме пренебрегна и се обърна към майка ми.
— Спри! — с все сила изкрещя тя. — Недей!
Елън не й обърна внимание, отметна косата си с ръка и се приведе към червеното цвете. Риа понечи да изтича нагоре по склона, но я спря ужасяващ писък, който смрази и моята кръв. От цветето изскочи черно петно и се впи в лицето на майка ми, която се запрепъва напред-назад, притискайки го с длани.
— Не! — извиках аз — към небето, към морето, към мъглите. — Не!
Но беше твърде късно. Майка ми стъпи накриво и се изтърколи по дюната. Когато спря, видях, че цялото й лице е покрито с гърчещи се сенки. Тогава, за мой огромен ужас, те се вмъкнаха в устата й и изчезнаха.
8
Езикът на раната
Спуснах се към Елън, която лежеше свита в подножието на дюната. По робата и една от бузите й беше залепнал пясък. Морският бриз се усили и довея няколко къса мъгла от брега.
— Майко!
— Значи това е майка ти? — учуди се Риа. — Истинската ти майка?
— Да — слабо отвърна Елън и се обърна по гръб, а сините й очи се плъзнаха по лицето ми. — Добре ли си, сине?
Почистих пясъка от бузата й.
— Добре ли? — извиках. — Добре?! Съсипан съм! Не те доведох, за да бъдеш отровена!
Тя неистово се закашля, сякаш се опитваше да се отърве от сянката. Още по-силна болка облада лицето й, още по-ужасен страх.
Обърнах се към Риа.
— Ще ми се да беше спасила нея, а не мен.
Тя подръпна една от лозите по премяната си.
— Съжалявам, че не дойдох по-скоро. Навсякъде те търсих, стигнах до Каер Неитан няколко часа след като си тръгнал оттам. Когато Каирпре ми каза какво си си наумил, дойдох възможно най-бързо. — Тя погледна тъжно към Елън. — Сигурно е ужасно, като да погълнеш кошмар.
— Аз… добре съм — каза тя, макар че изражението й казваше нещо съвсем друго. Опита се да седне, ала отново се изтърколи в пясъка.
Зад мен издрънчаха звънчета, чу се познат стон:
— Ооо… Усещам смърт във въздуха.
Завъртях се.
— Няма ли да се махнеш? Същият си като това отровно цвете!
Той увеси нос още повече.
— Споделям тъгата ти, наистина. Доли бих могъл да повдигна духа ти с една от смешните песни на Бъмбълви Веселяка?
— Не!
— Някоя гатанка тогава… Прочутата ми гатанка за звънчетата?
— Не!
— Добре — тросна се той. — Тогава няма да ти кажа, че не я отрови цветето. — Бъмбълви се намръщи така, че цялото му лице и врат се набръчкаха. — Няма да ти кажа, че беше Рита Гаур.
Майка ми ахна, а стомахът ми се сви. Сграбчих широкия му ръкав и го разтресох, звънчетата отчаяно запяха.
— Какво каза?!
— Сянката на смъртта, много пъти съм чувал да я описват. Толкова пъти, че дори глупак като мен не би забравил. Това е един от любимите начини на Рита Гаур да си отмъсти.
Елън потръпна и изстена от болка.
— Истината говори, синко. Ако чародейството не ме бе ограбило от разума ми, щях да се сетя по-рано. — Лицето й се изкриви, бризът се усили отново, а океанът нададе мощна въздишка. — Ала защо аз? Защо аз?
Внезапно отмалях. И в мозъка на костите си знаех, че тази сянка не е била предназначена за майка ми, а за мен. Заради глупостта ми бе покосила нея. Трябваше да послушам Каирпре и никога да не се опитвам да я доведа тук!
— Рита Гаур пази това наказание само за онези, на чиято смърт иска да се наслади — поде Бъмбълви. — Бавно е, кошмарно бавно. И по-ужасно, отколкото може да се опише. Поразеният страда цял месец, през четирите фази на луната, преди накрая да умре. Чувал съм обаче, че най-ужасяващи са последните мигове, които са пълни с повече агония и изтезания, отколкото четирите седмици преди това.
Елън отново простена и сви колене под брадичката си.
— Достатъчно! — креснах аз, размахал ръце срещу киселия шут. — Стига приказки, да не искаш да я убиеш на място? По-добре не говори повече, освен ако знаеш някакъв лек.
Бъмбълви се обърна на другата страна, клатейки глава.
— Няма лек.
Понечих да отворя торбата с билките.
— Може би нещо тук…
— Няма лек — скръбно повтори той.
— Трябва да има — възрази Риа, като приклекна до майка ми и я погали по челото. — Има лек за всяка болежка, колкото и да е страшна. Трябва само да знаеш езика на раната.