За миг лицето на Елън се поозари.
— Права е. Може да има лек. — Тя погледна Риа и попита със слаб глас: — Как се казваш, момиче? И откъде знаеш толкова много за лечебните изкуства?
Риа потупа премяната си.
— Дърветата в Друма ме научиха. Те са моето семейство.
— А името ти как е?
— Наричат ме Риа, всички с изключение на дървесните елфи. Те още използват пълното ми име, Рианон.
Лицето на майка ми се сви от болка… ала, стори ми се, не физическа, а друга, която усещаше другояче. Тя обаче не продума, само обърна глава към мъглите и морето.
Риа се доближи още малко.
— Моля те, кажи ми името си.
— Елън — отвърна тя, хвърляйки поглед към мен. — Но ме наричат и Майко.
Болка прободе сърцето ми. Тя все още не подозираше, че за всичко съм виновен аз. Бях я довел въпреки категоричните възражения на Каирпре, в своето невежество — не, в арогантността си — бях опитал да се правя на вълшебник.
Риа продължаваше да гали Елън.
— Вече вдигаш температура. Мисля, че може да се влоши.
— Ще се влоши — обяви Бъмбълви. — Всичко винаги се влошава и то много.
Риа ме погледна притеснено.
— Трябва да намерим лек, преди да стане твърде късно.
Бъмбълви започна да кръстосва по пясъка, размахал ръкави.
— Вече е твърде късно. За подобно нещо винаги е твърде късно.
Риа не се предаваше.
— Може би има лек, който още никой не е открил. Трябва да опитаме!
— Опитвайте колкото искате, няма да помогне. Не, твърде късно е. Твърде, твърде късно.
Умът ми се бунтуваше, разкъсван между надеждите на Риа и безнадеждността на Бъмбълви. Не можех да приема и двете, но и двете ми се струваха подходящи за случая. Исках да вярвам в първото, но се боях от второто. Двойка чайки изпищяха и се завъртяха веднъж над главите ни, преди да се спуснат върху купчина морски звезди и миди. Прехапах устни. И да съществуваше лек, каква надежда имахме да го открием навреме? На този отдалечен плаж нямаше нищо освен дюни и вълни. Към кого да се обърнем? Нямаше кой да ни помогне.
Внезапно аз рязко се изправих. Имаше кой да ни помогне! Скочих и хукнах към скалистата издатина, потънала наполовина в сенки. Не обръщах внимание на вълните, които обливаха хлъзгавите камъни, и се препънах няколко пъти. По-лошото беше, че сред мъглите не открих нито следа от купчината плавен, където бях намерил мъдрата раковина. Дали някоя силна вълна не я бе грабнала? Сърцето ми се сви. Сигурно никога вече нямаше да я видя!
Полазих на ръце и крака, напредвайки сантиметър по сантиметър. Претърсвах влажните скали, преобръщах хлъзгави медузи и топях ръце в приливни вирчета. Най-после, прогизнал от пръските, аз забелязах парче дърво, а върху него — малка раковина. Същата ли беше? Бързо опрях до ухото си жълтеникавата черупка.
— Уашамбала, ти ли си?
Отговор не последва.
— Уашамбала — примолих се аз. — Ако си ти, отговори ми! Има ли лек за сянката на смъртта? Какъвто и да било.
Долових дълга влажна въздишка, като много бавен прибой.
— Научил си, плиссс, много болезнен урок.
— Да, да! Но сега можеш ли да ми помогнеш? Кажи ми има ли лек. Майка ми умира!
— Още ли, плиссс, носиш Галатор?
Лицето ми се изкриви.
— Не. Аз… го дадох някому.
— Можеш ли да си го върнеш, плиссс, много бързо?
— Не. При Домну е.
Раковината въздъхна отново, сякаш с отчаяние.
— Тогава не мога да ти помогна. Плиссс. Има лек, ала за да го откриеш, плиссс, трябва да отидеш в Отвъдния свят.
— Отвъдният свят ли? Земята на духовете? Но… Дотам мога да стигна само ако умра! — аз тръснах отчаяно глава и от черната ми коса се разлетяха солени капчици. — И това бих сторил, ако ще я спаси, наистина, но дори да поема на Дългото пътешествие, за което съм чувал, че води до Отвъдното, никога не бих могъл да се върна оттам!
— Така е. Дългото пътешествие води мъртвите, плисе, към Отвъдното, но не ги връща обратно при живите.
Спомних си нещо.
— Чакай! Дядо ми Туата е открил начин да пътува до Отвъдното! За да се съветва с великия Дагда. Дали не бих могъл да тръгна по неговия път?
— Този път бе неговата гибел. Плисе. Не забравяй това. Той бе убит от Балор, людоедът-слуга на Рита Гаур. Сега Балор пази тайния проход, наречен, плиссс, Отвъдния кладенец, и се е заклел да спре всеки съюзник на Дагда, който се опита да мине оттам.
— Отвъдния кладенец ли? Какво е това? Стълба към земята на духовете?
— Каквото и да е — изклокочи раковината, — единствената ти надежда, плиссс, е да го откриеш. Лекът, който търсиш, е Еликсирът на Дагда и само той може да ти го даде.