Студена вълна заля краката ми и солта защипа одрасканите ми от паданията крака. Почти не обърнах внимание на болката.
— Еликсирът на Дагда — бавно повторих аз. — Не знам какъв е този людоед, но трябва да получа еликсира. Как да открия тази стълба към Отвъдното?
Раковината отново въздъхна.
— За да я откриеш, Мерлин, трябва чуеш една странна, омагьосваща музика. Плиссс. Музиката на вълшебниците.
— На вълшебниците? — повторих аз, като почти изпуснах малката черупка. — Аз не съм вълшебник.
— Тогава наистина си загубен. Единственият начин да намериш пътя на Туата е да овладееш, плиссс, Седемте песни на вълшебниците.
— Какво е това?
Насрещният вятър се усили и развя туниката ми, но аз чаках отговора на раковината. Накрая отново чух гласчето й.
— Дори аз, най-мъдрата раковина, не зная това. Мога да ти кажа само, че плисссс, Туата е записал Седемте песни на вълшебниците на едно огромно дърво в леса Друма.
— Не може да бъде… Арбаса ли?
— Да.
— Познавам това дърво! Това е домът на Риа! — Свъсих чело, припомняйки си странните писания във вътрешността на Арбаса. — Само че не мога да разчета и думичка от тях!
— Тогава трябва да опиташ отново, Мерлин. Това е единственият ти шанс, плиссс, да спасиш майка си. Колкото и да е малък.
Майка ми лежеше в подножието на дюната, поразена от сянката на смъртта, и всеки дъх я тикаше към края. Аз й причиних това и сега трябваше да опитам да го предотвратя, колкото и опасно да беше. Въпреки това се разтрепервах всеки път, щом се сетех как Каирпре бе описал истинските вълшебници. Не притежавах нито едно от нужните качества, където и да се намираха Седемте песни, нямах шанс да ги овладея, не и за краткото време, нужно на сянката на смъртта, за да довърши ужасното си дело.
— Това е твърде много — безнадеждно отроних аз. — Не съм вълшебник! Дори да успея да науча Седемте песни, как да открия Отвъдния кладенец, да се промъкна покрай Балор и да стигна до владенията на Дагда, преди луната да премине през своите фази?
— Не биваше, плиссс, да ти помагам.
Спомних си за бледата нова луна, изгряла миналата нощ. Сърп, тънък като косъм, вторият ми взор почти не бе успял да го различи. Значи имах до края на месеца и нито ден повече, за да открия Еликсира на Дагда. Умреше ли луната, умираше и майка ми.
По пълнолуние времето ми щеше да е преполовено, а в последната четвърт на луната — почти изтекло. На следващото новолуние всичките ми надежди щяха да загинат.
— Желая ти късмет, плиссс, във Финкайра — каза раковината. — Ще ти е бъде повече от нужен.
9
Розмарин
Майка ми вече бе твърде изнемощяла, за да върви, така че с Риа сплетохме носилка от лози, като ги вързахме в двата края за жезъла ми и за клона на една мъртва ела. Докато работехме, разказах на Риа какво ми е казала раковината и я помолих да ни отведе при Арбаса, но още изрекох името на дървото, у мен се надигна лошо предчувствие. Нямах представа защо.
От друга страна, Риа никак не изглеждаше изненадана, че Арбаса крие ключа към Отвъдния кладенец. Навярно защото я бе виждала да дава отговори на толкова много други въпроси, тя само кимна и продължи да сплита лозите. Накрая завършихме носилката и помогнахме на майка ми да се качи в нея. Челото й гореше още по-силно, но тя не се оплакваше.
За Бъмбълви обаче важеше точно обратното. Едва бяхме тръгнали, когато шутът, подхванал задния край на носилката, започна да имитира говорещата раковина. Когато най-после забеляза, че публиката му не го намира за забавен, той поде тромаво описание на собствената си шапка, сякаш бе кралска корона. Това също не привлече вниманието ни и той взе да се оплаква, че тежкият товар изкривява крехкия му гръб и това му пречи да бъде забавен. Не отвърнах, макар че силно се изкуших да накарам и него, и звънчетата му да млъкнат, като натъпча шапката в устата му.
Риа ни водеше, нарамила Цъфтящата арфа. Държах носилката отпред, но най-много ме мъчеше собствената ми вина — тежеше ми дори да прехвърля дюната, минавайки край червеното цвете.
Преди да навлезем в Друма, преминахме през тучна ливада. Сред тревите криволичеха изворчета, а самите те се поклащаха като морски вълни. Всяко поточе се плискаше и ромолеше, обсипвайки растенията край себе си с искрящи капчици. Замислих се колко различна би ми се сторила тази красота при други обстоятелства — ако не се дължеше на магически инструмент или на усилията на велик вълшебник, а просто си беше там.
Накрая под краката ни запукаха съчки и борови иглички и навлязохме в древната гора. Наоколо притъмня, въздухът се насити от натрапчивия аромат на смола, понякога остър, понякога сладък. Клоните си шепнеха и потракваха над главите ни, а сенките зад дърветата сякаш тихо пълзяха по земята.