Тази част от пътешествието му започва там, където свърши първата — на легендарния остров Финкайра. Келтите вярвали, че той се намира под вълните и е междината на пътя от нашия до Отвъдния свят. Омфалос, както биха казали гърците. Най-точното описание на Финкайра обаче идва от Елън, майката на Мерлин. Тя го нарича просто „място помежду“. Също като мъглата, която не е нито вода, нито въздух, Финкайра не е нито от света на смъртните, нито от този на безсмъртните. Тя е нещо помежду. Също като Мерлин. Той не е същински човек, нито пък божество. Нито е стар, нито млад. Карл Юнг би се заинтригувал от него, защото митичните му сили са извирали и от съзнанието, и от подсъзнанието, а мъдростта му — и от природата, и от цивилизацията.
Не е случайно, че най-древните предания за Мерлин му приписват майка-светец и баща-демон, метафори за светлината и мрака у всички нас. Най-великата мъдрост на магьосника е в това, че вместо да пропъди или унищожи мрака у себе си, той го приема като част от личността си. Именно този усет за крехкостта на човека и неговия потенциал прави Мерлин достоен учител на крал Артур.
Оставам задължен на всички, на които съм благодарил в първия том, най-вече на моята съпруга и най-добър приятел Къри, както и на извънредно проницателния си редактор Патриша Лий Гауч. Бих искал да благодаря и на Лойд Аликзандър, чиито творби не спират да вдъхновяват всички ни; на Сюзън Кълинън, която знае колко мъдър е смехът; и на кроткия ни лабрадор Саша, която често топли краката ми, докато пиша.
Мерлин отново ни нашепва. Да го изслушаме внимателно. Защото както знаем, този вълшебник е пълен с изненади.
Пролог
Как отлитат вековете… Колко по-бързи са от крилете на ястреба, носил ме на гръб тъй отдавна. И по-бързи от горчивия трън, забил се в гърдите ми в деня, когато загубих майка си.
Още виждам Великия съвет на Финкайра, сбран в каменния кръг, единствените останки от могъщия замък, който Танцът на великаните бе сринал. От много епохи там не бе свикван Велик съвет и още много епохи това нямаше да се повтори. Пратениците трябваше да разрешат няколко трудни въпроса, сред които и какво да е наказанието за сваления владетел, както и дали да му бъде избран наследник. Най-важният въпрос обаче бе какво да се направи с вълшебните Съкровища на Финкайра и най-вече с Цъфтящата арфа.
Не мога да забравя началото на този събор… нито, колкото и да се опитвам, края му.
Като куп сенки, по-тъмни от нощния мрак, каменният кръг се извисяваше на хребета.
Нито движения, нито звуци нарушаваха нощния покой. Към развалините се спусна самотен прилеп и рязко свърна, може би от страх, че Замъкът под покрова някак ще се издигне отново, ала от кулите и бойниците му бяха останали само камъните, гробовно смълчани.
По повърхността им бавно започна да се дипли странна светлина. Не беше слънцето, което щеше да изгрее едва след часове, а една звезда. Малко по малко сиянието на нощните светила се усилваше. Сякаш приближаваха, спускаха се към кръга и се взираха надолу с хиляди пламнали очи. На един от камъните кацна масленожълт ширококрил молец. Скоро към него се присъединиха светлосиня птица и стар бухал-рогач, чиито пера почти бяха опадали. Придържайки се към сенките, нещо пропълзя по една повалена колона. На полянката, оформена от кръга, с подскоци излязоха двама фавни с кози крака и лица и тела на момчета. Последваха ги ходещите дървета — ясени, дъбове, борове, които заляха хребета като тъмнозелен прилив.
Седмина мъже и жени от Финкайра с пълни с почуда очи също пристъпиха в кръга, редом с група червенобради джуджета, черен жребец, няколко гарвана, две водни нимфи, които палаво се пръскаха една друга във вира под един от камъните, един петнист гущер, папагали, пауни, еднорог с козина, сияйна като рога й, семейство зелени бръмбари, помъкнали листо за сядане, сърна с малкото й, един огромен охлюв и един феникс, немигащо втренчен в тълпата.
Докато пристигаха още и още пратеници, един от финкаирците, чорлав поет с високо чело и тъмни очи, внимателно разглеждаше всичко около себе си. След известно време се покачи върху една колона и седна до набита девойка в премяна от сплетени лози. От другата й страна седеше момче с възлест жезъл в ръка, което изглеждаше по-възрастно от тринадесетте си години. Очите му, по-черни от въглен, сякаш гледаха някъде надалеч. Наскоро бе решило да се нарича Мерлин.