Бъмбълви, смръщил вежди и изкривил уста, се приведе към майка ми и я докосна по челото.
— По-топла си — каза мрачно. — По-топла от преди. Сега е моментът за гатанката ми с камбанките. Тя ми е най-смешната… най-вече защото не знам други. Да ти я кажа ли?
— Не — избутах го аз. — Песните и гатанките ти само ще я накарат да се чувства по-зле.
Той се нацупи и гушата му се разлюля над закопчалката на плаща му.
— Вярно е, вярно е, вярно е. — После той поизпъна гръб. — Но, помни ми думата, някой ден ще разсмея някого.
— Мислиш ли?
— Да. Може би дори теб.
— Точно така. Постигнеш ли го, ще си изям обувките — намръщих се аз. — Сега се махай. По-страшен си от проклятие, от чума и от приливна вълна едновременно.
Елън изстена и се размърда на носилката. Понечи да каже нещо на Риа, вперила в нея изпълнени с тревога очи, но се спря. Вместо това само подуши отново розмарина отново. После се обърна към мен и попита:
— Би ли ми донесъл малко лимонова маточина? Ще облекчи главоболието ми. Знаеш ли къде расте?
— Не съм сигурен. Риа може да знае.
Риа кимна.
— И малко лайка, дете, ако успееш да намериш. Често расте край борови дървета, до малки бели гъбки с червени власинки по стъблото.
— Дърветата ще ме насочат. — Риа погледна към могъщите клони на Арбаса. — Но първо нека ви вкарам вътре.
Тя свали обувките си, сплетени от кора, и пристъпи в една малка кухина сред корените. След това произнесе дълга шумоляща фраза на езика на дъбовете. Корените се затвориха край краката й, тъй че тя заприлича на фиданка до Арбаса. Разтвори ръце, за да прегърне огромния ствол и един разлистен клон се приведе и я обгърна. После се надигна, корените се разтвориха, а стволът се набръчка и в него се отвори малък вход. Риа влезе и ни направи знак да я последваме.
Наведох се да вдигна предния край на носилката и погледнах майка си. По бузите и челото й светеха капчици пот. А какво изтезание се четеше по лицето й! Като я видях такава, някой сякаш заби копие в гърдите ми и злобно го завъртя. Само че… не можех да се отърся от усещането, че част от болката не е мое дело.
Бъмбълви измърмори нещо и вдигна задния край на носилката.
Запрепъвахме се заедно към входа през лабиринта от корени. Бях само на две крачки от него, когато той започна да се затваря. Точно както първия път, когато бях дошъл! Дървото отново не искаше да ме допусне.
Риа изпищя. Размаха ръце и гневно рече нещо на Арбаса. Тя се разтресе, а свадливата врата започна отново да се отваря. Риа ме стрелна с мрачно изражение, обърна се и се закатери по чепатите спираловидни стълби във вътрешността на дървото. Наведох глава, прекрачих прага и бях поразен от миризмите, богати и влажни като есенни листа след дъжд, както и от чудовищните размери на ствола. Отвътре Арбаса изглеждаше още по-голяма, отколкото отвън. Въпреки това трябваше да внимавам да не ударя носилката в стените в мътния светлик, и да не я наклоня така, че майка ми да падне от нея.
Внимателно се изкачихме по живото стълбище. По стените се виждаха странни писания, сложни като плетката на паяжина. Руните преливаха една в друга по протежението на цялото стълбище, но също както преди аз не можех да разбера нито дума. Надеждите ми повяхнаха още повече.
Накрая стигнахме до гъстата завеса от листа, която бележеше входа на колибката и стъпихме на обширен под от сплетени клони. Те оформяха и мебелите — ниската маса до огнището, двата крепки стола, шкаф с меден цвят, поръбен със зелени листа.
— О — прошепна Елън, като се понадигна, за да вижда по-добре. — Толкова е красиво!
Кимнах на Бъмбълви и оставихме носилката на пода възможно най-внимателно. Когато се изправи сковано, Бъмбълви като че ли се мръщеше малко по-малко. Огледа се, запленен от вътрешността на колибката, но аз я пренебрегнах. Не можех да спра да мисля за стълбището.
Сякаш прочела мислите ми, Риа ме докосна по ръката.
— Трябва да намеря билки за майка ти. — Тя свали Цъфтящата арфа и я остави на стената до носилката. — А ако още храниш надежди да я спасиш, ти имаш още много работа.
10
Тайната на Арбаса
Все още в недрата на Арбаса, аз се потях от усърдие. Опитах всичко, което ми хрумна, за да открия ключа към загадката. Кръстосвах спираловидното стълбище отново и отново, търсейки правилното място, откъдето да започна. Отдръпвах се, за да намеря някаква подредба, приближавах се толкова, че спокойно можех да опра чело на дървото и се вглеждах във всяка руна, докато ми се кръстосат очите, но без успех.