Първият великан, жена с рошави коси, яркозелени очи и крива уста, се наведе да вдигне падналия камък. Той бе толкова голям, че и впряг от двадесет коне не биха го помръднали, но великанката без усилие го върна на мястото му. Междувременно спътникът й, червендалест мъж с ръце като дълголетни дъбове, постави длани на хълбоците си и се огледа. След няколко дълги мига кимна на жената, която стори същото, а после изсумтя и вдигна ръце към небето, сякаш посягаше към точещите се над нея облаци. Объркан, Каирпре повдигна гъстите си вежди.
Далеч във висините се появи черно петънце и се понесе спираловидно надолу, сякаш уловено от невидим вихър. Спускаше се все по-ниско и по-ниско, докато накрая всяко създание в кръга гледаше към него. Над сборището отново се спусна тишина. Дори неукротимите водни нимфи замлъкнаха.
Петънцето ставаше все по-голямо. Скоро се виждаха огромни криле, широка опашка и лъснал на слънцето клюн. Рязък зов раздра въздуха и заотеква от хребет на хребет, сякаш му отвръщаше самата земя. Това беше зовът на орел от каньоните.
Могъщите криле се разгърнаха като корабни платна, после се прибраха назад, а дългите нокти се протегнаха към земята. Зайци и лисици запищяха, много от другите зверове се дръпнаха назад. С един-единствен мах орелът кацна на рамото на великанката.
Великият съвет на Финкайра беше започнал.
От самото начало пратениците се съгласиха, че никой няма да напусне събора, докато не бъдат решени всички въпроси. По молба на мишките всеки пратеник обеща да не изяжда никого по време на разискването. Възпротивиха се единствено лисиците, като отбелязаха, че само въпросът за съдбата на Цъфтящата арфа може да отнеме няколко дни. Въпреки това правилото бе прието. За да се подчинят всички, самата Велика Елуса предложи да се погрижи за спазването му. Макар че не обясни как точно смята да го постигне, никой не прояви желание да я попита.
След това Съветът обяви каменния кръг за свят. Прокашляйки се като каменна лавина, великанката предложи руините да получат ново име — Танцът на великаните, или на техния древен език — Естонахендж. Приеха името единодушно, макар и с почтително мълчание. Танцът на великаните символизираше надежда за едно по-светло бъдеще, ала и дълбока скръб.
След време обсъждането поде въпроса за съдбата на Стангмар. Поквареният крал бе свален, ала и спасен от собствения си син, Мерлин. Тъй като беше финкаирец само наполовина, момчето нямаше думата, ала поетът Каирпре предложи да говори вместо него. Когато Съветът изслуша молбата на Мерлин да пощадят живота на баща му, колкото и да бе окаян той, последва няколкочасов спор. Най-сетне, въпреки настойчивите възражения на великаните и орела, бе решено Стангмар да прекара остатъка от дните си в една от пещерите северно от Мрачните хълмове. Оттам никога нямаше да може да избяга.
Трябваше да решат и кой да управлява Финкайра. Пчелите предложиха собствената си кралица, но не намериха подкрепа. Агонията от властването на Стангмар бе толкова прясна в умовете на всички, че мнозина пожелаха да няма предводител. Дори съвместното управление не ги устройваше — настояха, че с времето всяка власт развращава. Каирпре от своя страна ги заклейми и обяви, че подобни идеи са чиста лудост. Даде за пример други народи, които анархията бе довела до разруха и предупреди, че без никакво водачество Финкайра отново ще стане лесна плячка за Рита Гаур, злодеят от Отвъдния свят. Повечето пратеници обаче не му обърнаха внимание и Великият съвет с огромно мнозинство реши, че лидер няма да има.
Дойде ред и на най-сериозния въпрос. Какво да сторят със Съкровищата на Финкайра?
Пред изпълнените със страхопочитание погледи на всички Великата Елуса отвори торбата си и извади Цъфтящата арфа. Дъбовата й рамка, резбована с цветни мотиви, блещукаше призрачно. До нея долетя зелена пеперуда и кацна на най-малката й струна, но Великата Елуса я отпъди с крак и струната леко прозвънтя. След като я послуша няколко мига, паякът извади останалите Съкровища — мечът Душегубец, Повелителят на бляновете, Огнената сфера и шест от Седемте мъдри сечива. (Последното, уви, бе загубено при унищожението на Замъка под покрова.)
Всички заразглеждаха Съкровищата, дълго време никой не помръдна. Сякаш самите камъни надвиснаха по-близо над скъпоценните предмети. Пратениците знаеха, че дълго преди Стангмар да се възкачи на престола, тези Съкровища са принадлежали на всички финкаирци, които драговолно са ги споделяли. Както бе доказал Стангмар обаче, със същата лекота те можеха да бъдат и откраднати. Един петнист див заек предложи всяко Съкровище да си има пазител, отговорен за безопасността му и за разумното му използване. Така пак всички щяха да споделят Съкровищата, но и да ги пазят. Повечето пратеници се съгласиха и поискаха Великата Елуса да избере пазители.