Огромният паяк обаче отказа. Според нея това би могъл да стори само някой много по-мъдър от нея, истински вълшебник — някой като Туата, чието познание било толкова необятно, че той успял да открие таен път към Отвъдния свят, за да се съвещава с Дагда, най-великият от всички духове. Туата обаче бе мъртъв от години. Накрая, след много увещания, Великата Елуса се съгласи да скрие съкровищата в кристалната си пещера, докато се намерят пазители.
Макар че това разреши въпроса със Съкровищата за известно време, решение за Цъфтящата арфа все още нямаше. Околностите, пометени от Болестта на Рита Гаур, не показваха и искрица живот, там нямаше дори стръкче трева. Мрачните хълмове най-много се нуждаеха от помощ, защото там щетите бяха най-големи. Единствено магията на Арфата можеше да съживи земята.
Ала кой да я носи? От дълги години не я бяха използвали — откакто Туата излекувал леса, опустошен от дракона на Изгубените земи. Макар че той се съживил, Туата признал, че да свири на Арфата му било по-трудно, отколкото да приспи дракона с магия. Инструментът откликвал само на човек със сърцето на вълшебник.
Пръв опита най-старият паун. Разперил опашка, той с важна стъпка се доближи към Арфата и наведе глава. Подръпна с човка една струна и във въздуха се понесе една-единствена чиста нота. Не се случи нищо друго — магията на Арфата все така спеше. Паунът опита пак и получи същия резултат — красив звук и нищо повече.
Напред пристъпиха и други пратеници. Еднорогата плъзна рог по струните, които прозвънтяха в прелестен акорд, ала и той отзвуча безуспешно. Последваха огромна кафява мечка, джудже с брада до коленете, набита жена и една от водните нимфи. Всичките им опити бяха безплодни.
Накрая от сенките до Мерлин изскочи белезникава жаба и тръгна към Великата Елуса. Спря току извън обсега на паяка и изрече:
— Може ти самата да не си вълшебник, но вярвам, че сърцето ти е достойно. Искаш ли да опиташ?
Великата Елуса поклати глава, вдигна три крака и посочи към Каирпре.
— Аз ли? — запелтечи поетът. — Шегуваш се! Имам сърце на вълшебник, колкото имам глава на прасе. Познанието ми е кратко, мъдростта — нарядко. Никога не ще успея да събудя Арфата. — Той поглади брадичката си и се обърна към момчето до себе си. — Само че познавам някой, който би могъл.
— Момчето ли? — недоверчиво изръмжа кафявата мечка, а Мерлин се размърда смутено.
— Не зная дали има сърце на вълшебник — призна Каирпре и косо изгледа Мерлин. — Съмнявам се дори той да знае.
Мечката свали лапи на земята.
— А защо го предлагаш тогава?
Поетът почти се усмихна.
— Защото смятам, че у него има повече, отколкото издава видът му. Все пак унищожи Замъка под покрова. Нека опита с Арфата.
— Съгласна съм — рече една дребна сова и тракна с човка. — Той е внук на Туата.
— И син на Стангмар — ревна мечката. — Дори да може да събуди магията на арфата, не можем да му вярваме.
Насред кръга пристъпи елфата. Кафявата й коса се сипеше като поток. Тя се поклони леко на Риа, която стори същото, и се обърна към събранието с напевен глас:
— Бащата на момчето не познавам, макар да зная от мълви, че като млад е играл в Друма. И, както разкривеното дърво, което е можело да порасне здраво и право, не зная той ли е виновен, или наставниците, неоказали му подкрепа. Ала познавах майката на момчето. Наричахме я Сапфирооката Елън. Веднъж ме излекува, когато изгарях от треска. В докосването й имаше повече магия, отколкото самата тя съзнаваше. Може би синът й носи същия дар. Гласувам да му позволим да опита.
През събранието премина вълна от съгласие. Мечката сновеше напред-назад и мърмореше под нос, но не възрази.
Когато Мерлин се надигна от колоната, Риа вплете пръсти в неговите, а той я погледна с благодарност и бавно пристъпи към Арфата. Вдигна я внимателно, залюля я в прегръдките си и пратениците се укротиха. Момчето си пое дълбоко дъх, вдигна ръка и подръпна една от струните. Във въздуха увисна плътен, вибриращ тон.
Усетил, че не се случва нищо изключително, Мерлин се обърна разочарован към Риа и Каирпре. Кафявата мечка изръмжа доволно. Внезапно орелът, кацнал на рамото на великанката, силно изпищя. Към него се присъединиха и други, с тропане и възторжен рев. До ботуша на Мерлин се извиваше едно-единствено стръкче трева, зелено като окъпана от дъжда фиданка. Той се усмихна и дръпна друга струна — поникнаха още.
Когато най-сетне врявата утихна, Каирпре застана до Мерлин и стисна ръката му.