— Какво точно си сторил?
— Открих магията, която я доведе тук.
Гюри наклони глава и косата й се спусна от едната страна на лицето.
— Не, Мерлин. Помисли пак.
Объркан, аз потърках брадичката си.
— Но раковината…
— Помисли отново.
Улових погледа на Риа.
— Искаш да кажеш, че… съм бил аз. Не раковината.
Жената кимна.
— Раковината е имала нужда от твоята сила, за да успее. Твоята сила на Скока, колкото и да е неоформена още. Може би един ден ще овладееш тази сила. Тогава ще можеш да изпращаш и да призоваваш хора, предмети или дори видения. Да пътуваш през световете и дори във времето, както пожелаеш.
— Във времето? — У мен се раздвижи смътен спомен. — Когато бях още малък, мечтаех да живея назад във времето. Наистина! Само за да мога да преживявам отново и отново любимите си моменти.
Тя се поусмихна.
— Може би ще овладееш и това. Тогава всеки ден ще се подмладяваш, а всички около теб ще стареят.
Колкото и да ми бе интересна тази идея, поклатих глава.
— Това е само блян. Страхувам се, че никога няма да овладея нищо. Виж само каква катастрофа причиних, като доведох майка си във Финкайра.
— Кажи ми — попита Гюри, — какво научи от това?
Поредният трус разлюля земята, а от най-близката отвесна скала се откъртиха няколко канари и се изтъркаляха в долината, вдигайки облак прах. Стиснах жезъла си, за да запазя равновесие.
— Ами, научих, че както всяка магия, сигурно и Скокът си има граници.
— Вярно е. Дори великият дух Дагда си има ограничения. Макар че знае много за силите на всемира, той не може да върне мъртвите към живот. — Гюри изглеждаше тъжна, сякаш си спомняше нещо, случило се отдавна. След дълга пауза, тя продума отново: — А нещо друго научи ли?
Поколебах се и се размърдах на тревата.
— Ами… Че винаги трябва да мислиш, преди да доведеш някого или нещо на ново място, защото стореното може да има неподозирани последствия. Сериозни последствия.
— А защо мислиш, че става така?
Стиснах възлестият връх на жезъла си и помислих внимателно, а вятърът жулна лицето ми.
— Защото всяко действие води до друго. Ако подхвърлиш камъче където не трябва, може да падне лавина. Истината е, че всичко е свързано с всичко друго.
Гюри избухна в смях точно когато от жезъла ми лумна син пламък. Край нея отново заигра златният кръг, а на жезъла ми се появи звезда. Докоснах я с пръсти.
— Добре си се учил, Мерлин. Всичко е част от великата и славна Песен на звездите.
Спомняйки си фразата от стените на Арбаса, аз кимнах.
— Ще ми се само да знаех достатъчно, за да използвам силата на Скока сега. Трябва бързо да намеря пътя го бърлогата на дракона, а нямам представа къде да търся.
Гюри се обърна на изток, а дългата й коса заблещука.
— Драконът е същият, който преди години дядо ти Туата успя да приспи с магия. Ала дори силите на дядо ти не стигнаха, за да надвие Балор, пазителят на Отвъдния кладенец. Ако оцелееш след изпитанието с дракона и стигнеш до Кладенеца, очакваш ли да се справиш по-добре?
— Не. Очаквам само да се опитам.
Гюри отново ме загледа мълчаливо.
— Бърлогата на спящия дракон се намира в Изгубените земи, оттатък водата. Не е и твърде далеч от Отвъдния кладенец, но това няма голямо значение за теб, защото преди това ще трябва да стигнеш до Забравения остров.
Докоснах с пръст жезъла си.
— А би ли могла да ни изпратиш в драконовата бърлога?
Очите на Гюри светнаха по-ярко.
— Бих могла, да. Но предпочитам да оставя това на друг. Познавате го и може да ви заведе почти толкова бързо, колкото и аз.
С Риа се спогледахме объркано, а звездата посочи шута, разплут върху купчината клонки и листа.
— Спящият ви приятел там.
— Бъмбълви?! Шегуваш се!
Гюри се засмя с глас.
— Не, макар че и той може да се окаже способен на изненадващи скокове.
Преди да я попитам какво иска да каже, Гюри засия от ярко по-ярко, докато накрая дори вторият ми взор почти угасна и аз извърнах глава. Няколко мига по-късно светлината рязко изчезна, а Гюри Златокосата я нямаше.
В този момент купчината клони и листа под Бъмбълви се размърда.
27
Още едно прекосяване
Купчината рязко се разлюля и Бъмбълви полетя във въздуха, писъкът му заглуши и тътена, и собствените му звънящи камбанки. Аз и Риа също се развикахме. Докато във въздуха летяха листа, клони и папрати, купчината се сви, усука се и… седна. От двете й страни се протегнаха огромни ръце, а две космати стъпала се измъкнаха от останките й. Чифт големи розови очи замигаха сънено, а уста като пещера зейна в прозявка. Между устата и очите стърчеше нос, подобен на огромен безформен картоф.