Как можех да успея? Не бях Туата, не знаех никакви магии, които да ми помогнат. Знаех единствено, че заспал или не, ще бъде ужасяващо дори да се доближа до чудовището, а какво остава да го отстраня.
Докато първите слънчеви лъчи докосваха изпепеления бряг и плъзваха като пожар сред вълните, аз неохотно се изправих. Ръцете ми бяха изтръпнали и изстинали, сърцето ми — също. Извадих от джоба си една от ябълките на Шим и отхапах. Макар да бе хрупкава и ароматна, не успях да усетя вкуса й. Когато остана само огризката, я захвърлих.
Риа седна.
— Не си мигнал, нали?
Не откъсвах очи от хълмовете, вече докоснати от руменината на изгрева.
— Не, и нямам никакъв план. Ако ти е останала и капчица здрав разум, остани тук. Ако оцелея, ще се върна.
Тя тръсна глава толкова енергично, че няколко от листата, оплетени в косата й, паднаха.
— Мисля, че вече говорихме за това. При Езерото на лицето.
— Само че този път опасността е твърде голяма. Риа, още от Мрачните хълмове ме предупреждаваш, че има повече от един начин човек да се загуби. Така се чувствам в момента. — Аз бавно издишах. — Не разбираш ли? Единствено вълшебник, истински вълшебник, може да победи някой дракон! Не знам какво точно му е нужно — сила, умения или дух. Каирпре рече, че се искат всичките и че е нужно и повече. Знам само, че каквото и да е то, аз не го притежавам.
Риа свъси лице.
— Не го вярвам. Нито пък майка ти.
— Колкото и да са силни инстинктите ти, този път грешиш. — Погледнах Бъмбълви, сгушен под плаща си. — Да му предложа ли същото като на теб?
Шутът внезапно се обърна към нас.
— Идвам с теб, ако това ще ме питаш — каза той и протегна дългите си ръце. — Ако някой ден имаш особена нужда от остроумието и духовитостта ми, този ден е днес, когато със сигурност ще умреш.
С изражение, мрачно като това на Бъмбълви, аз се обърнах към възвишенията. От една падина между тях се виеше тъмна колона дим, като се усукваше към небето и скриваше част от изгрева. Направих крачка към дима, после още една. И трета. Краят на жезъла ми потропваше по скалата като ехо от затворена врата.
Напредвах по изпепелените земи, рамо до рамо с Риа, а Бъмбълви не изоставаше. Знаехме, че предпазливостта е най-важна, затова се стараехме да стъпваме меко като лисици. Никой не продумваше, а аз бях подпрял жезъла си на рамо, за да не се удря в скалите. Шутът дори бе стиснал шапката си, за да не звънят камбанките по нея. Колкото повече приближавахме към димящата долчинка, толкова по-силно ставаше зловещото ми предчувствие. Драконът може би очакваше най-мрачния ден на Финкайра, за да се събуди, ала моят най-мрачен ден със сигурност бе дошъл.
През почернените равнини до нас достигна боботене като от най-дебелите струни на чудовищна арфа, равномерно като дишане. Разбрах, че това е хъркането на дракона, което се усилваше с всяка наша стъпка.
Въздухът ставаше горещ, твърде горещ. Малко по малко ние безшумно се приближавахме към димната колона. По-нагоре по склона канарите бяха не просто изгорени, а и смачкани и стъпкани от огромна тежест, натрошени на чакъл. Бяха изровени нови дерета, всичко живо бе унищожено. Отстранено.
Едва смеехме да дишаме, докато прекосявахме куп овъглени останки. Ненадейно Бъмбълви се подхлъзна и падна, от купчината се изтърколиха няколко скали и с трополене се удариха в чакъла. Това обаче почти не се чуваше заради звъна на камбанките му, които изпълниха ушите ни като гръм.
Изгледах го яростно и изсъсках:
— Свали тая пуста шапка, спънат глупако! Ще събудиш дракона, преди да сме стигнали до него!
Той се намръщи, с нежелание свали шапката и я прибра под плаща си.
Поведох ги към дъното на падината, бършейки челото си, изпотено заради жегата. Дори през обувките стъпалата ми горяха. Маранята трептеше като морско вълнение от хъркането, всичко вонеше на изгоряло. Скалните стени сякаш се затваряха около мен и ме потапяха в мрак.
Внезапно спрях. Покрит наполовина от сенки, пред нас лежеше драконът. Беше още по-голям, отколкото си мислех, голям колкото самите склонове. Зелено-оранжевото му тяло, свито на кълбо и покрито с бронирани люспи, можеше спокойно да изпълни Езерото на лицето. Бе подпрял глава на предния си ляв крак, а от ноздрите му се вдигаше гъст дим. Под носа му имаше ред люспи, толкова черни от дима, че приличаха на мустаци. Вдишаше ли, се откриваха острите му като игли зъби — издишаше ли, се напрягаха мощните мускули на раменете му, а огромните криле на гърба му потрепваха. На сутрешната светлина ноктите му, остри като меча ми, но десет пъти по-дълги, ярко блестяха. Нанизан на един от тях, почти като пръстен, бе заседнал череп, голям колкото този на великан.