Ненадейно от дълбините на гърлото му се чу рязък хрип, който можеше да е само едно. Смях. Дълбок, пресеклив смях. С него излетя облак прах и въздухът почерня. Смехът се прехвърли надолу по тялото на огромното влечуго — първо разлюля главата му, после врата, после гигантския му корем и накрая опашката. Не след дълго целият звяр се тресеше и поклащаше върху имането си.
Опашката ме пусна и аз паднах — зашеметен и останал без Дъх, ала жив. Бързо пропълзях през черния облак на дъха му, влачейки меча след себе си. Миг по-късно Риа дотича до мен, за да ми помогне.
Излязохме с препъване от падината, без да спираме да кашляме. Зад нас смехът на дракона утихваше, а след секунди гръмовното му хъркане застърга отново. Хвърлих поглед назад и видях как просветват цепките на очите му сред сенките. Най-после се намирахме достатъчно далеч от бърлогата, проснахме се на парче черна скала, подходящо за сядане, и Риа ме прегърна. Толкова различно беше от прегръдката на дракона!
Аз сторих същото, обърнах се към Бъмбълви и пресипнало заявих:
— Успя, да знаеш. Разсмя го.
Бъмбълви увеси нос.
— Знам. Ужасно е. Ужасно! Унижен съм. Съсипан!
— Как така? — удивих се аз и го разтърсих. — Ти ме спаси!
— Ужасно — повтори нещастният шут. — Просто ужасно. Отново не ми се получи изпълнението! Пеех един от най-тъжните си, изпълнени с гнет и униние химни, би трябвало да скъса сърцето на всеки, който го чуе. — Той прехапа устна. — А какво стана всъщност? Погъделичках го. Разсмях го! Когато се опитвам да забавлявам, натъжавам, а когато се опитвам да скърбя, съм смешен! О, какъв провал! Аз съм чудовищен провал!
Той въздъхна тежко, помълча и накрая продължи:
— По-лошото е, че си изгубих шапката. Шутовската ми шапка! Вече не само, че не звуча като шут, но и не изглеждам като шут.
С Риа се спогледахме развеселено и без да отлагам, аз свалих едната си обувка, докато Бъмбълви ме наблюдаваше с подозрение.
— Да не си си наранил крака?
— Не. Дадох обещание, което, трябва да спазя.
След това забих зъби в кожения език на обувката, откъснах малко от него и енергично задъвках. Нямаше как обработената кожа да омекне, но пък за сметка на това устата ми се изпълни с вкусовете на пръст, трева и пот. Преглътнах с големи усилия.
Бъмбълви ахна и поизправи гръб, увисналата му гуша се изопна. Не се усмихваше, разбира се, но поне вече не се мръщеше.
Понечих да продължа, но той сложи ръка на гърба ми.
— Чакай, една хапка стига. Обувката може да ти потрябва. — После той издаде странен приглушен звук, който много приличаше на едва сдържан смях. — Наистина го разсмях, нали?
— Наистина го разсмя.
Той доби обичайната си физиономия.
— Само че едва ли бих могъл да го повторя. Извадих късмет този път.
Докато се обувах, поклатих глава и рекох:
— Не беше късмет, можеш да го направиш отново.
Бъмбълви се изправи, изпъчен.
— Тогава щом се върнеш в онази пещ и се опиташ да сразиш звяра, ще дойда с теб.
— Аз също — каза Риа.
Огледах лицата им и върнах меча в ножницата.
— Няма да ви се наложи — отвърнах аз и се приведох напред. — Няма да сразявам дракона.
И двамата ме зяпнаха, а Риа повдигна жезъла ми и попита:
— Нали трябва… Как ще научиш Песента на отстраняването?
Посегнах към елховия прът и бавно го завъртях в ръка.
— Мисля, че вече я научих.
— Какво?
Прокарах пръсти по върха на жезъла и хвърлих поглед към удавената в сенки бърлога.
— Нещо се случи, когато драконът се засмя.
— Да — съгласи се Бъмбълви. — Пусна те и ти избяга.
— Не, друго имам предвид. Чухте ли колко искрен беше смехът му? Почувствах, че… ами, колкото и да е свиреп и кръвожаден, не може да е изцяло зъл. Иначе… не би се смял така.
Бъмбълви ме погледна така, сякаш съм се побъркал.
— Бих се обзаложил, че се е смял така всеки път, когато е изпепелявал някое село.
Кимнах.
— Може би. Но ми се струва, че не е много по-различен от нас. Че има смисъл да живее, дори ние да не го разбираме.
Риа почти се усмихна, а Бъмбълви само се намръщи още повече.
— Не разбирам какво общо има това с Отстраняването.
Вдигнах дясната си ръка, оцапана със сажди, и докоснах клепачите на слепите си очи.
— Виждаш ли това? Безполезни са, белязани завинаги, също като бузите ми. И знаеш ли защо? Защото се опитах да убия друго момче! Не знам дали е оцелял, но се съмнявам. Опитах да го отстраня.
— Все още не разбирам.
— Ето какъв е смисълът. Отстраняването е нужно, но си има цена. Може да е собственото ти тяло или душата ти, но цена винаги има. Защото всяко живо създание е посвоему ценно.