29
Последното пътуване
Без да продума, Риа ни поведе навътре в пустошта. Някъде тук се намираше входът към Отвъдния свят и страховитият людоед, който го охраняваше. Ала ако Балор наистина живееше тук, той бе сам. Тук нищо не растеше, не се движеше и не дишаше. Ако Мрачните хълмове изглеждаха лишени от живот, тези възвишения бяха враг на живота. Огнените издихания на дракона не бяха оставили ни едно дърво, храст или дори туфа лишеи. Само сажди и въглени. Щеше ми се още да носех Цъфтящата арфа и да използвам магията й, за да дам на тази земя поне няколко стръкчета трева.
Не съществуваше пейзаж, по-различен от тучния лес, в който живееше Риа. Ала също както в Друма, тя и тук се движеше уверено и грациозно през купчините изгорени камъни — право на изток, без никакви отклонения. Ако това означаваше да катерим стръмни насипи или да прескачаме дълбоки пукнатини, това и правехме. Час след час.
Колкото и да се възхищавах на издръжливостта й обаче, повече се дивях на други нейни качества. Вярна на всичко, което бе научила още невръстна сред клоните на огромния дъб, тя обичаше живота и всичко живо. Притежаваше тиха мъдрост и ми напомняше на разказите за гръцката богиня Атина. Още повече ми напомняше на собствената ми майка.
Почувствах огромна благодарност, че Риа е позволила на собствения си живот да се преплете с моя толкова плътно, колкото я обгръщаха лозите, с които бе облечена. Гъвкави и здрави на лактите й, с широки зелени листа върху раменете, красиво увити около якичката.
Докато вървяхме през тези земи-кости, премяната й повдигаше духа ми, пък макар и само малко. Наситената му зеленина ми даваше надежда, че и най-неприветливите земи може да оживеят някога, че и най-тежкото прегрешение може да бъде простено. Както знаеше и самата Риа, тези лози носеха изненадваща истина: магията на никой вълшебник не може да се сравни с величието на Природата. Как иначе бе възможно и от мъртва почва да порасне фиданка? И беше ли възможно и аз, като всяко друго живо създание, да участвам в тази магия на непрестанното прераждане?
Тъй като хълмовете бяха успоредни от север на юг, не можехме да ги следваме, без да променим посоката. Затова ги изкачвахме, само за да се спуснем обратно надолу, достигахме до долините в дъното, само за да започнем отново изкачването си. Когато слънцето увисна ниско в небето и сенките ни се опънаха пред нас, коленете и бедрата ми вече трепереха. Дори жезълът почти не ми помагаше. От мърморенето на Бъмбълви, който се опитваше да го заглуши, говорейки в плаща си, бе видно, че и той бе на прага на изтощението.
По-лошото беше, че не успявахме да открием никаква вода. Усещах езика си като парче дърво. Сигурно бях по-жаден от другите заради онази хапка от обувката ми, но не много повече.
Риа обаче така и не забави ход. Макар че не говореше, изглеждаше по-мрачна и решителна отвсякога. Може би заради спешността на мисията ни или пък нещо друго, което само тя знаеше. Във всеки случай, собственото ми настроение не беше по-ведро. Гласът на Туата гърмеше в ушите ми и разпалваше страховете ми, както бе разпалвал светлината в камъните край гроба му. Колкото и силен и мъдър да беше, бе загубил живота си от погледа на Балор. И защо? Заради горделивост. Не бях ли същият и аз, смеейки да се изправя срещу людоеда само с шест от Песните?
Да… и не. Горделивостта беше причината за цялата тази бъркотия, но сега рискувах така по-скоро от отчаяние. И от страх. Риа беше права — изпитвах истинско облекчение, че съм пропуснал Забравения остров и Песента на прозрението. Тя ме преследваше като кошмарен сън, по-страшен от онзи, който ме накара да драскам по очите си онази нощ в Покварените земи. Не знаех как ще овладея същността на Прозрението без очи и със слабия си втори взор, а и за да виждам като вълшебник сигурно ми бе нужно и нещо друго, нещо, което със сигурност не притежавах.
А и това бе едва началото на страховете ми. Ами ако не беше вярно пророчеството, че само дете с човешка кръв може да победи Рита Гаур и слугата му Балор? Самият Туата ми го бе подсказал. „Пророчеството може да е вярно, може и да не е. Ала и да е истина, тя понякога има повече от едно лице. “ Каквото и да означаваше това, не можех да разчитам на пророчеството. Тъжната истина беше, че не можех да разчитам дори на себе си.
На склона над мен се размести камък, изтрополи надолу и почти уцели единия ми крак. Вдигнах глава тъкмо докато Риа се скриваше от другата страна на една издатина, стърчаща от скалата като нос. Колко странно, помислих си аз. Имахме толкова път още до върха, защо ще изкачва издатината, вместо да я заобиколи?