Отговорът дойде заедно с влажния блясък. Вода! Но откъде? Колкото по-близо бях до мястото, където бях видял Риа, толкова повече влажни петна почва откривах. Между два камъка дори се крепеше живо, зелено парче мъх.
Най-после стигнах до върха и спрях. Там, на не повече от десет крачки, бълбукаше поточе и оформяше вир. Риа вече пиеше. Изтичах до нея и потопих цялото си лице. От първата глътка езикът ми изтръпна почти недоловимо. Със следващата доби осезание и усетих острия хлад на прясната вода. С Риа пихме до насита, после пак. Бъмбълви също почти се хвърли във вира и добави шумните си глътки към нашите.
Накрая, когато не можех повече, аз се обърнах към Риа, която седеше с прибрани под брадичката колене и наблюдаваше четката на залеза, която разстилаше червено и лилаво по западното небе. От косата й се стичаше вода.
Обърсах една вадичка от крайчето на устните си и се преместих по-близо до нея.
— Риа, за Балор ли мислиш?
Тя кимна.
— Видях го в Езерото на лицето — казах аз. — Той… той ме убиваше. Караше ме да погледна в окото му.
Тя извърна лице към мен. Въпреки розовата светлина в косата й, очите й бяха тъжни.
— И аз видях Балор в Езерото на лицето.
Тя понечи да каже още, но се спря и гърлото ми се стегна.
— Близо ли сме вече?
— Много близо.
— Да продължим ли?
Бъмбълви, който подреждаше няколко скали така, че да може да легне до вира, подскочи.
— Не!
Риа въздъхна.
— От луната не е останало почти нищо, а и трябва да поспим. Ще лагеруваме тук тази вечер.
Опипом стигна до дланта ми и уви показалеца си около моя.
— Мерлин, страх ме е.
— Мен също. — Последвах погледа й до хоризонта. Над назъбените върхове небето бе обагрено в кървавочервено. — Когато бях малък, толкова се страхувах, че не можех да заспя. Тогава майка ми винаги ми разказваше някоя приказка, за да се почувствам по-добре.
Пръстът на Риа стисна моя.
— Наистина ли? Колко прекрасно. Да разкажеш на някого приказка само за да се почувства по-добре. — Тя отново въздъхна. — Така ли правят майките?
— Да — отвърнах тихо. — Или поне майките като нея.
Тя наведе глава още по-ниско.
— Щеше ми се да бях опознала… майка си. И да бях чула някои от разказите й, за да си ги спомня сега.
— Съжалявам, че не си имала това, Риа. — Опитах се да преглътна, но не можах. — Но има нещо почти толкова хубаво, колкото да чуеш приказка от майка си.
— Така ли?
— Да чуеш приказка от приятел.
Тя почти се усмихна.
— Много ще ми хареса.
Погледнах към първата звезда на небосклона, прокашлях се и започнах:
— Някога, много отдавна, живеела мъдра и могъща богиня на име Атина.
30
Балор
Падна нощ, мрачна и студена. Макар че след приказката ми Риа като че ли успя да заспи, аз лежах буден и се въртях. Известно време наблюдавах западното небе и си спомнях за Гюри Златокосата, но най-вече наблюдавах чезнещия лунен сърп. На сутринта щяха да ми остават два дни.
Цяла нощ треперих от хладните повеи на вятъра и от мисълта за онова безжалостно око, което означаваше само едно — смърт. Видението от Езерото на лицето не ми даваше мира. Успеех ли да задремя, ритах неистово и размахвах ръце.
Събудиха ме първите слънчеви лъчи. Нямаше нищо друго — нито гласовете на птици, нито стъпките на животни. Изви се вятър и замята самотно опашка по върховете на ридовете. Мястото между лопатките ми пулсираше болезнено, докато се протягах. Наведох се над вира, върху който се бе образувала тънка коричка лед, и пих за последно.
Зъзнещи, гладни и мрачни, поехме отново на път. Риа вървеше с отмерена крачка, а обувките й от кора чернееха. Поведе ни безмълвно към изгрева, но никой от нас не спря, за да се наслади на богатите му цветове. Потънали в собствените си мисли, вървяхме в пълна тишина. На няколко пъти камъните се разместваха под краката ни, запращайки ме няколко крачки назад. Веднъж паднах и порязах коляното си на остра скала.
Късно същата сутрин, докато преваляхме поредния хълм, Риа забави ход. Спря и ме погледна разтревожено, вдигна ръка и посочи следващия рид. На него имаше голям отвор, сякаш челюстите на някой митичен звяр се бяха сключили около него, разкъсвайки скалите.
Прехапах устна, убеден, че Отвъдния кладенец се намира там. Защо могъщият Дагда не бе дошъл от Отвъдния свят, за да порази Балор? Дагда беше най-великият от всички воини и би могъл да го стори. Може би бе зает да се сражава със самия Рита Гаур. Или пък не искаше простосмъртните да влизат в Отвъдния свят.
Поведох групичката, а Риа ме следваше по петите, толкова близо, че чувах напрегнатото й дишане. Когато слязохме в следващата изпепелена долина, открих, че се взирам сред отломките, търсейки следа от нещо зелено, нещо живо. Само че тук не бълбукаха поточета, а в процепите не растеше мъх. Скалите бяха голи, също като надеждите ми.