Бавно се заизкачвахме към прореза и когато стигнахме до самия му ръб, Риа сграбчи ръкава на туниката ми. Наблюдава ме няколко секунди и накрая ми прошепна за пръв път този ден:
— Окото. Не гледай в окото.
Стиснах дръжката на меча си.
— Ще се постарая.
— Мерлин, ще ми се да имахме… повече време. Да споделим повече дни… Повече тайни.
Сбърчих вежди — не разбирах какво се опитва да ми каже. Но нямаше време тепърва да я разпитвам. Стиснах зъби, подадох й жезъла си и със сигурна стъпка влязох в отвора.
Пристъпвайки между тъмните скали, които се издигаха отвесно от двете ми страни, аз се чувствах така, сякаш съм влязъл в отворената паст на чудовище. Леденостуден вятър ме зашлеви през лицето и изписка в ушите ми. Докато навлизах по-навътре, самият въздух трептеше зловещо, сякаш тресящ се от стъпки, които нито виждах, нито чувах.
Ала нямаше нищо друго. Мястото изглеждаше напълно изоставено. Нямаше Балор. Нямаше Кладенец. Нямаше никакъв признак на живот — или на смърт.
Помислих, че може би съм пропуснал нещо и понечих да се обърна, когато ненадеен порив ме шибна отново. Въздухът пред мен притъмня и пак потрепна. Този път обаче неестествената мараня се раздели като завеса и от нея пристъпи огромен, мускулест воин, поне два пъти по-голям от мен.
Балор! Надвиснал над мен, той изглеждаше непоклатим като скалите наоколо. Дълбокият му, изпълнен с ярост рев проехтя в прореза, а тежките му ботуши тропаха по скалите. Той бавно вдигна лъскавия си меч, а аз зърнах рогата над ушите му и огромното изпъкнало чело над едничкото му око, но незабавно извърнах втория си взор.
„Трябва да гледам другаде. Не към главата, а към меча му. Ще гледам към меча му.“
Едва се бях съсредоточил върху оръжието, когато острието звънна срещу моето собствено. Ръката ми изтръпна от удара, но за моя изненада людоедът също залитна и изсумтя, сякаш моят меч го бе сварил неподготвен. Отново изръмжа и замахна с още по-мощно.
Отскочих встрани, а миг след това острието му се стовари върху камъните. Разлетяха се искри и опърлиха туниката ми. Не стига, че замъгленото полезрение на втория ми взор ми пречеше, но и не можех да гледам право в него от страх да не зърна окото му. Когато людоедът вдигна ръка за нов удар, опитах да го намушкам. Той се завъртя навреме с изключителна ловкост и се спусна право към мен, размахвайки меча си.
Изненадан, аз се отдръпнах и петата ми опря в една скала. Подскочих нескопосано, като отчаяно се опитвах да запазя равновесие, но се строполих на земята. Балор изсумтя и продължи към мен, като вдигна меча си. С огромни усилия не погледнах към лицето му.
В този миг Риа изхвърча от сенките, хвърли се към людоеда и го хвана здраво за крака. Той се опита да се отърси от нея, но тя не го пускаше. Това го разсея достатъчно, за да се извъртя на една страна и да скоча.
Преди обаче да подновя нападението си, Балор изрева, хвана Риа за ръката и се освободи от нея. След това я завъртя и я метна с лице към скалата, тя се блъсна в нея, олюля се и падна на земята.
Сърцето ми сякаш спря. Бъмбълви също се показа и изтича до нея, размахвайки диво ръце. Кипнал от ярост, но все още отклонил поглед, аз се втурнах към людоеда, но Балор с лекота отстъпи встрани. Юмрукът му се стовари върху рамото ми и ме запрати на земята. Мечът изхвърча от ръката ми и издрънча на скалите, а аз запълзях след него.
Тогава в гърдите ми се вряза върха на огромен ботуш. Прелетях няколко метра и тупнах по гръб. Ребрата ми сякаш горяха, а върховете на скалните стени се въртяха пред погледа ми.
Преди дори да се опитам да седна, ръката на Балор ме хвана за гърлото и продължи да стиска, докато можех да надавам само задавени хрипове. После рязко ме вдигна във въздуха. Главата ми се въртеше и аз се люлеех безпомощно в хватката му, макар че още размахвах ръце и крака. Той обаче просто продължи да ме души, въпреки че блъсках по ръката му, борейки се отчаяно за глътка въздух.
Гигантът бавно ме свали по-ниско, докато лицата ни почти се докоснаха и изръмжа в ухото ми. После, привлечен от заклинание, на което вече бях безсилен да устоя, аз погледнах в окото му. То ме погълна като плаващи пясъци.
С всичката си останала сила се опитах да се боря, да се освободя, но не можех да устоя на окото. То ме придърпваше все по-дълбоко и по-дълбоко, изсмукваше силите ми. Мрак покри взора ми и аз се отпуснах. Най-добре беше просто да се откажа. Да се предам… Спрях да се опитвам да се боря, да дишам.