Изведнъж Балор изрева в агония и ме пусна. Паднах на камъните и се закашлях, гълтайки въздух. Отново можех да дишам, главата ми малко по малко се проясни.
Надигнах се на лакът, тъкмо навреме, за да видя как Балор се свлича на земята със силата на отсечено дърво. От гърба му стърчеше меч. Моят меч. А зад него стоеше Риа, с наполовина окървавено лице. Вратът й бе странно изкривен. Собствените й крака поддадоха и тя падна до людоеда.
— Риа! — хрипливо извиках аз и запълзях към нея.
Бъмбълви също се показа, надянал най-мрачното изражение на света. Хвана ръката ми, за да мога да се изправя и аз стигнах с препъване до Риа, слушайки стоновете на шута:
— Казах й, че ще се убие, ако помръдне, но не ме послуша…
Приклекнах до нея, повдигнах внимателно главата й и се опитах да изправя врата й. Над едното й ухо силно кървеше дълбока рана и обагряше в червено премяната й и скалите. Поръсих раната с билки от торбата си.
— Риа! Ще ти помогна.
Синьо-сивите й очи се поотвориха.
— Мерлин — прошепна тя. — Този път… не можеш.
— Не! — тръснах глава аз. — Ще се оправиш.
Тя преглътна едвам-едвам.
— Настъпи времето… да умра. Така ще стане. Когато погледнах… в Езерото на лицето… видях как се биеш с Балор… и губиш. Но видях… само един да умира. Не ти… аз.
Опитах се да влея сила в главата и врата й така, както когато излекувах ръката й. Откъснах част от ръкава си и притиснах с него раната й, но знаех, че това е много по-страшно от една счупена ръка. Дори скъсаните лози на премяната й като че ли избледняваха, предавайки се на сенките.
— Не бива да става така, Риа.
— Напротив… трябва. Не ти казах… но знам отдавна… отдавна ми казаха, че ще умра… за да те спася. Че ако остана с теб… ще умра. Не знаех дали е вярно… досега.
— Що за глупости! — Съсредоточих се още повече върху раната, но кръвта продължаваше да се лее, да попива в плата и да тече през пръстите ми.
— Кой глупак ти е казал подобно нещо?
— Не глупак. Ар… баса. Затова никога… не беше добре дошъл в нея.
Трепнах.
— Не може да умреш сега! Не и заради някакво глупаво предсказание! — Приведох се по-близо до нея. — Слушай ме, Риа. Тези предсказания и пет пари не струват! Нищичко не струват, чуваш ли?! Нали предсказваха, че само дете с човешка кръв може да убие Балор? Видя какво стана. Балор убиваше мен! Нямах шанс — аз, детето с човешка кръв! Ти го уби, не аз.
— Защото… и аз… имам човешка кръв.
— Какво? Ти си от Финкайра! Ти си…
— Мерлин. — Клепачите на Риа запърхаха, а край скалите отново запищя вятър. — Аз съм… твоя сестра.
Сякаш ботушът на Балор ме бе изритал отново.
— Моя какво?
— Сестра. — Пое измъчен дъх — Елън е и… моя майка. Затова дойдох с теб.
Ударих скалата с юмрук.
— Това не може да е вярно!
— Вярно е — рече Бъмбълви и приклекна до мен. — Когато Сапфирооката Елън те родила на онзи разнебитен кораб на бреговете ни, родила и момиче, няколко минути след това. Кръстила момчето Емрис, а момичето — Рианон. Бардовете на Финкайра знаят тази история. — Той въздъхна и вятърът подхвана стона му. — Знаят и как дъщерята се загубила още съвсем малка. Родителите й пътували през леса Друма, когато ги нападнали воините-таласъми на Рита Гаур. Последвала яростна битка, таласъмите били прогонени, но в суматохата момичето се изгубило. Стотици я търсили седмици наред, но накрая дори самата Елън се отказала. Съкрушена, тя можела само да се моли на Дагда някой ден някой да намери детето.
Риа едва доловимо кимна.
— Така и стана. Намери ме… Куен. Тя ме заведе… при Арбаса.
— Моя сестра! — Слепите ми очи преливаха от сълзи. — Ти си моя сестра.
— Да… Мерлин.
Дори скалите да ме бяха погребали под тежестта си в този миг, не бих могъл да почувствам по-силна болка. Бях открил сестра си. И както толкова път преди, щях да загубя нещо точно след като го бях открил.
Спомних си, че Туата бе казал как пророчеството за човешкото дете може да има неочаквано значение. „Пророчеството може да е вярно, може и да не е. Ала и да е истина, тя понякога има повече от едно лице.“ Как можех да предположа, че това ще е лицето на Риа?
— Защо — попитах аз, целият разтреперан, — не ми каза по-рано?
— Не исках… да променяш намеренията си… за да ме закриляш. Важно е… какво ще направиш с живота си.
— Твоят е също толкова важен!
Хвърлих настрана окървавения парцал и откъснах още едно парче от туниката си. Спомних си една нощ, отдавна, в стаята с книгите на Каирпре. Затова се бе поколебал да ми разкаже как съм се родил! Още тогава подозирах, че е на път да ми каже още нещо — че в същата нощ се е родила и моята сестра.