Крепях главата на Риа в скута си и усещах върху ръката си топлия й дъх. Клепачите й почти се бяха затворили. Сенките върху премяната й чернееха все повече. По бузата ми се търкулна сълза и рекох:
— Само да можех да го видя.
Клепачите й трепнаха.
— Да видиш? С… очите си?
— Не, не. — От къдриците й капеше кръв. — Не с очите си. Това е нещо, което сърцето ми знаеше от първия миг. Че си много повече от някого, с когото съм се срещнал в Друма. Сърцето ми знаеше.
Устните й помръднаха леко, сякаш разтегляйки се в немощна усмивка.
— Дори когато… те овесих… на онова дърво?
— Още тогава! Риа, сърцето ми го знаеше, но главата ми не разбираше. Трябваше повече да се вслушвам в сърцето си, казвам ти! Сърцето прозира неща, невидими за окото.
От скалите, където Риа бе оставила жезъла ми, изригна син пламък. Без дори да гледам, знаех, че новият знак е във формата на око. Някак бях открил същността на Прозрението, а полученото бледнееше в сравнение с изгубеното.
В същия миг затрептя въздухът край протегната ръка на сразения людоед. Невидимата завеса отново се отвори и разкри нисък кръг от бели камъни. Кладенец, който водеше надолу.
Виждах го! И разбрах за пръв път, че пътят към Отвъдното — и към Рая, и към Ада, — е надолу. Надолу, към най-дълбоките места, а не към вселена, безкрайно отдалечена от мен.
Хапещият вятър отново премина покрай нас. Риа говореше тъй тихо, че почти не я чувах.
— Ти ще станеш… вълшебник, Мерлин. Добър… вълшебник.
Вдигнах главата й до гърдите си.
— Не умирай, Риа. Не умирай!
Тя потрепери и очите й се затвориха завинаги. Прегърнах я с всичка сила и тихо заридах.
След това ми се стори, че самата зора изгрява в ръцете ми и долових присъствието на нещо, което досега не бях забелязал. Нещо в тялото на Риа, ала и отделно от него. Минаваше през пръстите ми като повей светлина. Това бе духът й. Напускаше тялото по пътя към отвъдното. Мигновено ми хрумна идея.
Повиках го. „Моля те, Риа. Не ме напускай. Още не.“ Придърпах главата й до сърцето си. „Ела при мен. Остани с мен. Само за малко. “
Хвърлих поглед към кръга от бели камъни — пътят към Дагда. Дори да беше късно да спаси Елън, може би — само може би, — имаше време да спаси Риа. Ако ли не, поне щяхме да останем още малко заедно.
„Ела с мен. Моля те.“
Вдишах дълбоко — не само въздух, а много повече. През тялото ми премина тръпка. Беше силна. Беше жизнена. Беше Риа.
Обърнах се към Бъмбълви, по чиито увиснали бузи се виждаха следи от сълзи.
— Помогни ми, моля те.
— Тя е мъртва — заяви той скръбно.
— Мъртва. — Усещах нейната жизнена сила у себе си. — Мъртва е, но не е изчезнала, добри ми шуте.
Бъмбълви ми помогна да се изправя. В ръцете си държах безжизненото тяло на Риа, с увиснала надолу глава.
— Донеси ми меча. И жезъла.
Шутът издърпа острието от Балор, клатейки глава. Избърса го в ботушите си, а после взе и жезъла ми от скалите. Върна се при мен, прибра меча ми в ножницата, а жезъла препаса на окървавения ми колан. После ме изгледа навъсено.
— Къде отиваш с нея?
— В Отвъдния свят.
Той повдигна вежди.
— Тогава ще те чакам тук. Въпреки че никога няма да се върнеш.
Поех към кръга от бели камъни, спрях и отново се обърнах към него.
— Бъмбълви, в случай, че не се върна, искам да знаеш нещо.
Шутът се намръщи така, както само той умееше.
— Какво?
— Ти си ужасен шут, но верен приятел.
С тези думи се обърнах към Кладенеца и закрачих напред, с ръце, натежали като сърцето ми.
31
Сред мъглата
Топъл вятър повя в лицето ми, когато надзърнах в Отвъдния кладенец. От центъра на отвора се виеше спираловидно стълбище от същия полиран бял камък като входа. Не се виждаше докъде стигат стъпалата, но ми се струваше, че са много.
Понесъл отпуснатото тяло на Риа, аз внимателно стъпих на първото стъпало. Поех дълбоко от въздуха на Финкайра, може би за последен път и тръгнах надолу, като внимавах да не се препъна. Колкото и да ме боляха ребрата, гърлото и раменете от битката с Балор, още повече ме болеше, че нося тялото на приятел. На собствената ми сестра.
Когато бях преминал по повече от сто стъпала, две неща ме изненадаха. Първо, Кладенецът не ставаше по-мрачен. За разлика от обикновен кладенец или някой тунел, светлината не отслабваше, докато се спусках. Всъщност като че ли постепенно се усилваше. Скоро белите камъни светеха почти като перли.