Одобрителен рев огласи свещения пръстен, след което Великия съвет на Финкайра бе разпуснат.
Първа част
1
Спасител
Застанах в края на възвишението с Арфата на рамо и я повдигнах малко по-високо. По небето се разливаха първите лъчи на зората, обагряйки облаците в кървавочервено и нежнорозово. Рубиненият светлик пробяга по върховете на най-далечните хълмове и сякаш подпали нарядко пръснатите изнемощели дръвчета, които стърчаха като последните косми по глава на плешивец. Земята под тях обаче все така тъмнееше и имаше същия цвят като ронливите стръкове трева под собствените ми ботуши — цвета на засъхнала кръв.
Макар да крачех по пресушения от влага и живот склон, аз се усмихвах. Почти не усещах хладината, която проникваше в кафявата ми туника и щипеше бузите ми. Делото ми ме топлеше — вече трета седмица връщах земята към живот.
Също както собствения ми дядо, великият вълшебник Туата, аз носех Арфата през поля и гори и също като него пробуждах жизнените им сили — изненадващо лесно, бих добавил. Арфата откликваше все по-лесно с всеки изминал ден, изпълнявайки повелите ми почти с нетърпение, сякаш ме е чакала още от времето на Туата.
Ала дори сред този свой успех осъзнавах, че не съм вълшебник. Познавах магията съвсем бегло, дори ден не бих издържал като чирак на Туата. И все пак… бях нещо. Спасих приятелката си Риа от сигурна смърт от ръката на Стангмар. Срутих целия му замък. Осуетих плановете на господаря му Рита Гаур. Справедливо бе Великият съвет да ми повери Арфата. Както и Арфата да ми се подчинява.
Докато наближавах една щръкнала от земята скала, забелязах в сянката й пресъхнало поточе. Очевидно там от години не бе текла вода. Почвата, която вятърът още не бе отнесъл, изглеждаше напукана и суха като труп в пустиня. Нищо не вирееше там, освен едно самотно дръвче с почти обелена кора и напълно опадали листа. Нямаше растения, нямаше насекоми, нито каквито и да било други животни.
Потърках възлестия връх на жезъла си с уверена усмивка, усещайки под пръстите си дълбоките бразди в дървото. Замириса на ела. Оставих го на земята, свалих Арфата от рамото си, като внимавах да не оплета каишката й с презрамката на торбата, пълна с лековити билки. Те бяха последното, което получих от майка си в последните ни мигове заедно. Хванал Арфата в лявата си ръка, аз за пореден път разгледах фино издяланите цветя и растения по рамката й, апликациите от ясеново дърво, прецизно разположените отвори. Струните от кози черва блестяха на светлината на пробуждащото се слънце, а грифът й бе извит грациозно като крилете на лебед. Обещах си, че някой ден ще се науча как се прави такъв инструмент.
Повя още един хладен полъх, а аз прокарах пръсти по струните. От Арфата се изля поток от музика, люшна се във въздуха и го изпълни с магия, която окрили сърцето ми така, както някога бе успявала само песента на майка ми. Макар да бях преминал с Арфата през десетки подобни хълмове, музиката й беше все така нова за мен. Знаех, че ще остане такава завинаги.
През почвата си проби път крехка вейка и се разлисти. Отново дръпнах струните.
Изведнъж склонът оживя. Стъпкани стръкове трева се раззелениха. По пресъхналото корито на поточето потече вода и попи в жадната почва. От двете му страни се надигнаха сини цветчета, облени в роса. Ново ухание изпълни въздуха, някакво съчетание на лавандула, мащерка и кедър.
Жадно поех тази хармония от аромати, докато слушах прелестните трели на Арфата. Усмивката ми се стопи, когато си спомних за билките в дома на майка ми. Колко отдавна не ги бях вдъхвал! Още отпреди да се родя, Сапфирооката Елън се бе обграждала с изсушени венчелистчета, семена, листа, корени, дървесна кора и всякакви други билки и мехлеми, с които да лекува другите. Ала понякога си мислех, че събира тези неща само за да се наслади на ароматите им. Аз също им се наслаждавах — освен на този на копъра, от който винаги кихах.
Много по-голямо удоволствие обаче ми бе доставяла компанията на майка ми. Винаги се опитваше да ме дари с топлота и чувство за безопасност. Дори когато светът не го позволяваше, а това бе твърде често. Беше се грижила за мен през всичките онези тежки години в Гуинед — наричан от някои Уелс, — без да поиска дори благодарност в замяна. И въпреки че често странеше от мен с надеждата да ми спести разкази за миналото ми, въпреки че често почти се давех от гняв, когато отказваше да ми каже и думичка за баща ми и когато й отвръщах рязко, уплашен и объркан, отказвайки да я нарека с едничката дума, която знаех, че иска да изрека — дори тогава я обичах.