Олюлях се.
— Затова толкова ме задържа!
— Разбира се. — Той отново облиза пръстите си, един по един. — И сега, когато знаеш, че не си успял да предотвратиш смъртта й, която ти самият причини, ще сложа край на мъките ти. Ще те убия тук и сега.
Отстъпих назад, като се опитвах да не се препъна, а Рита Гаур се засмя, докато оформяше другата си вежда.
— Героят ти Дагда не е тук да те спаси, както на Гуинед. Нито пък онази глупава птица, чието безразсъдство ми попречи да те довърша в Крепостта под покрова. Този път ми падна в ръцете.
Той отново пристъпи към мен през мъглите, а огромните му длани се свиваха и разпускаха, сякаш се готвеше да смачка черепа ми.
— Само за да осъзнаеш докъде те доведоха горделивостта и глупостта ти, нека ти обясня нещо. Ако не се опитваше да се измъкнеш от уроците си, щеше да разбереш, че ако беше сложил наметка от имел, онази проклета златна клонка, щеше моментално да се пренесеш в чертозите на Дагда. Нямаше да мога да те издебна тук.
Пребледнях, спомняйки си молбите на Риа да занеса клонката с нас в Отвъдния свят. Толкова лекомислено ги бях отхвърлил!
Рита Гаур отново се подсмихна. От главата му изникнаха мъгливи ръце и посегнаха към мен.
— Толкова обичам арогантността! Тя е една от най-чаровните особености на човеците. Стигат ти толкова уроци! Сега ще умреш.
В този миг от облаците профуча крилата фигура. Беля се спусна право към мен с яростен писък, който отекна сред мъглите. В ноктите си носеше дълга златна клонка. Имел! Рита Гаур изрева от ярост и връхлетя върху мен.
Миг преди да ме докопа, златната клонка падна на раменете ми и ме покри като наметало. Почти усетих ръцете на Рита Гаур около гърлото си, но ненадейно се превърнах в пара, разтворих се в мъглите. Последното, което почувствах с физическото си тяло, бе чифт ноктести крака, впиващи се в рамото ми, а последното, което чух, бе изпълнения с гняв вик на Рита Гаур:
— Отново ми избяга, недорасъл фокуснико! Следващият път няма да ти излезе късметът!
33
Чудеса
Кожата, костите и мускулите ми се разтвориха. Вместо тях тялото ми се състоеше от въздух, вода и светлина… и нещо друго. Сега принадлежах на мъглите. Протегнах безкрайните си ръце от пара. Докато златната клонка ме дърпаше по скритите пътеки към дома на Дагда, аз се люшках и въртях, разтапях се във въздуха и минавах през него, летейки през спираловидни тунели и криволичещи коридори от мъгла. Не можех да ги видя, но усещах Риа и Беля до себе си.
Зърнах безброй различни създания и гледки, сякаш всяка частичка от мъглите бе населена от хиляди същества. Светове в световете, слоеве в слоевете, животи в животите! Отвъдният свят, в цялата си необятност, ме зовеше.
Аз обаче нямах време да го проучвам. Животът и на Елън, и на Риа висеше на косъм. Заради огромната си глупост може би бях загубил възможността да помогна и на двете. Въпреки това, когато жезълът ми изчезна в Слантос, самата Риа ми каза, че докато има надежда, има и шанс. Бе ми останала надежда, макар и не много по-осезаема от облаците край мен.
Мислите ми, подобно на мъглите, се изтърколиха към Дагда. Прониза ме дълбок страх, когато осъзнах, че след миг ще се срещна с най-могъщия от всички духове. Очаквах да ме осъди строго за многобройните ми грешки. Дали заради тях щеше да ми откаже да помогне? Може би, ако спасях живота на майка си, щях да наруша някакъв деликатен космичен баланс, с който само той беше наясно. Може би просто нямаше да има време да ми обърне внимание. Може би изобщо нямаше да е там, а някъде далеч в този мъглив свят. Или в някой друг, за да се бори със злия Рита Гаур.
Запитах се как ли би изглеждал един толкова могъщ дух. Подобно на Рита Гаур, сигурно и той би могъл да приеме всяка форма. В деня, когато морето ме изхвърли на брега, се бе преобразил в елен — огромен и могъщ, с високи разклонени рога. Най-много обаче ме бяха поразили очите му. Кафяви и немигащи, дълбоки и тайнствени като океана.
Каквото и да беше решил, физическата му форма сигурно щеше да е силна и внушителна като него. Елен в човешка форма. Как го бе нарекъл Рита Гаур? Великият и чутовен Дагда. Воин на воините.
Като облак, който навлиза в долчинка насред хълмовете, движението ми малко по малко се забави, докато накрая спря напълно. След това мъглите пред мен постепенно се разсеяха, отдръпвайки се като воал. Постепенно различих контурите на надвиснал над мен мрачен силует, който сякаш плуваше пред мен.
Когато мъглите се разнесоха, веднага разбрах какво е. Огромно, обсипано с роса дърво, високо и могъщо като Арбаса, ала с една ключова разлика. То беше наопаки. Огромните му клони се пресягаха нагоре и чезнеха в мъглите и се извиваха величествено около облаците, сякаш обгръщайки целия свят над себе си. От корените висяха неизброими клонки златен имел и красиво се полюшваха, а под тях през огромна шир от мъгли се простираха здрави клони. Цялото дърво бе обсипано с хиляди капчици роса и блещукаше като повърхността на поток.