— Добре. Сега ми кажи за Обвързването.
Погледнах към лицето на Риа, бледо и безизразно.
— Най-силните връзки са тези на сърцето. Научих това от два ястреба, които летяха заедно.
Беля подскочи гордо на рамото ми и подреди перата си с клюн.
— И от една видра-измамник, може би?
Въздъхнах.
— Да.
Край лявата ръка на Дагда премина ивица мъгла. Той раздвижи ловко пръсти и я сплете в сложен възел, а после кимна умислено и я остави да се зарее надалеч.
— След това си се озовал в подземното царство на старата ми приятелка Урналда. По-мъдра е, отколкото изглежда, уверявам те! Със сигурност се е зарадвала на възможността да те обучава.
Поклатих глава.
— Не съм сигурен в това, учех много бавно. Но накрая с помощта на светолета най-сетне открих душата на тази Песен.
— Която е?
Посочих образа на спукания камък.
— Най-добрият начин да защитиш нещо е като го пуснеш.
Дагда се облегна назад и вдигна глава към корените на Дървото-душа. Повдигна вежда и от ствола се отдели мъглица.
— Следващият урок, струва ми се, те е изненадал.
— Именуването. Костваше ми известно време и един счупен нож за хляб, но научих, че истинското име носи истинска сила. — Спрях и се замислих. — Мерлин ли е истинското ми име?
Старецът поклати отрицателно посребрената си глава.
— Ти навярно го знаеш.
— Знам го.
— Ще ми го кажеш ли?
Дагда обмисля молбата ми известно време.
— Не. Още не, но един ден ще го сторя. Ако се срещнем в по-светли времена, когато си надвил най-страшния враг, ще ти кажа истинското ти име.
Пребледнях.
— Най-страшния враг? Сигурно имаш предвид Рита Гаур.
— Може би. — Той посочи звездата в кръга. — А сега — Скокът.
— Това е невероятно умение! Великата Елуса го използва, за да ни изпрати чак до земите на дървехората. Гюри Златокосата също, за да даде на Риа видение за Отвъдния кладенец. — Продължих по-тихо: — А Рита Гаур го използва, за да изпрати сянка на смъртта на майка ми.
Сребърните вежди се повдигнаха.
— На майка ти?
Затъпках на място.
— Не… На мен, но вместо това порази майка ми.
— И каква е душата на Скока?
Насочих вниманието си към обграждащите ни мъгли, които се усукваха около Дагда и мен и ни докосваха, както галеха огромното дърво. Прегръщаха огромните му корени, както те самите — света отгоре.
— Всичко — рекох аз, — е свързано с всичко друго.
— Добре, синко, добре. А Отстраняването?
— Това научих от спящия дракон. И от един шут. — Поусмихнах се. — Показаха ми, че всяко живо създание е посвоему ценно.
Дагда се наведе към мен.
— Дори драконът?
— Дори драконът.
Той поглади брадичка замислено.
— Вярвам, че отново ще срещнеш този дракон, когато се събуди.
Дъхът ми секна, но преди да успея да попитам каквото и да било, той отново заговори.
— Прозрението, разкажи ми за Прозрението.
Няколко пъти се опитах да оформя думите с език, преди най-сетне да успея да ги изговоря. Най-после успях:
— Сърцето прозира неща, невидими за окото.
— Хммм. И какво още?
Позамислих се.
— Е, сега, когато зная повече за взора на сърцето, ще мога по-добре да гледам в себе си.
Дълбоките кафяви очи на Дагда ме гледаха изпитателно.
— И когато се взреш там, синко, какво виждаш?
Прокашлях се, понечих да заговоря и се спрях. Търсейки верните думи, аз помълчах известно време.
— То е… ами, като да се спускаш в Отвъдния кладенец. Колкото по-надолу стигаш, толкова повече откриваш. — Извърнах лице и слабо казах: — И намираш наистина страшни неща.
Старецът ме наблюдаваше със съчувствие.
— Какво още виждаш?
Въздъхнах дълбоко.
— Виждам колко малко всъщност знам.
Дагда посегна към мен и взе ръката ми в своята.
— Тогава, Мерлин, си научил нещо безценно. — Той ме придърпа към платформата си. — Наистина безценно! Досега си търсил душите на песните, но да знаеш колко малко знаеш, да си смирен, това е душата на самото вълшебничество!
Объркан, аз наклоних глава, опитвайки да осмисля казаното.
— След време, струва ми се, ще разбереш напълно. Смирението не е нищо повече от искрено уважение към пълния с удивление и изненади свят.
Бавно кимнах.
— Това звучи като нещо, което би казала Риа. — Погледът ми се спря върху безжизненото тяло на сестра ми и аз боязливо попитах: — Можеш ли да я спасиш?
Дагда не отвърна.
— Можеш ли?
За миг, който се разтегли сякаш безкрайно, той само ме гледаше безмълвно.