— Не зная, синко.
Гърлото ми се сви, сякаш самият Балор го бе сграбчил.
— Такъв глупак бях! Толкова вреда причиних!
Дагда предупредително посочи с пръст към една панделка от мъгла, която се развърза и се изправи. В същото време хвърли бърз поглед към друга ивичка, която незабавно се сви на кълбо. Обърна се към мен и тъжно се усмихна.
— Значи вече си видял и светлината, и мрака у себе си. Драконът, не само звездата. И змията, и гълъба.
Преглътнах с мъка.
— Когато ме посрещна, ти каза, че може да разбера къде се таи истинският извор на силата ти. Не съм сигурен, но мисля, че силата ти е по-тиха, по-деликатна от другите. Водят я ръката и главата ти, но извира от сърцето. Силата ти е в Седмата песен. Да прозираш със сърцето си, а не с очите.
Той повдигна вежди почти недоловимо.
— Имаше време — продължих, също едва доловимо, — когато бях готов да дам всичко, за да виждам отново с очите си. Все още го искам, много, но зная, че има и други начини човек да вижда.
Дагда леко стисна ръката ми.
— Добре виждаш, Мерлин.
Пусна ме и дълго време ме гледа.
— Ще ти кажа и още нещо. Макар че си познал много болка и ти предстои да познаеш още, очакват те и чудеса, млади момко. Истински чудеса.
34
Еликсир
Бездънните очи на Дагда се обърнаха към дървесния ствол, по който блещукаха диаманти от роса. Погледът му се плъзгаше все по-високо и по-високо, към сплетените корени, които се топяха в мъглата далеч нагоре. Старецът им отдели малко повече внимание, сякаш можеше да зърне през мъглите земята оттатък. Най-сетне каза:
— А сега е време за твоята приятелка, с която ви свързват и кръв, и обич.
Той посегна към Риа със здравата си ръка. Сестра ми изглеждаше толкова застинала, толкова притихнала. Цветът се бе отдръпнал и от кожата, и от листната й премяна. Стомахът ми се сви от болка, защото ужасно се боях, че тялото й е твърде мъртво и изстинало, за да успее да я съживи дори най-великият сред духовете. Гюри не ми ли бе казала, че дори цялата сила на Дагда не може да съживи мъртвец?
Съвсем леко, той повдигна отпуснатата й ръка и затвори очи, сякаш се вслушваше в далечен звук. После, без да отваря очи, ми нареди:
— Може да я пуснеш, Мерлин.
Поколебах се — имах усещането, че това със сигурност ще означава, че е мъртва. Напуснеше ли ме духът й, отлетеше ли, нямаше да имам надежда да я видя отново. Колкото и да исках да чуя отново смеха й, още повече се страхувах да я пусна да отлети.
— Мерлин — отново каза Дагда. — Време е.
Накрая я пуснах. Дълбоко в себе си усетих как духът й леко се раздвижва. След това започна да се излива от мен, първо като тънка струйка вода, която набира сили и се превръща в река, способна да събори бент. Очите ми преливаха от сълзи, защото знаех, че дори Риа да оцелее в смъртната си форма, двамата никога вече няма да сме толкова близки.
Бавно, много бавно, аз издишах. Във въздуха между нас се оплетоха нишки от мъглица и скоро моите и нейните гърди бяха свързани от сияещ мост. Той се задържа по-кратко от миг, а после избледня и изчезна.
Едва тогава обърнах внимание на раната на главата й — тя започна да се затваря. Докато кожата заздравяваше, кървавите петна, вече кафяви, а не червени, започнаха да се изпаряват от къдравата коса, врата и дрехите й. Цветът на бузите й се възвърна, жизненост изпълни всяко листце и фиданка, от които бе направена премяната й.
Единият показалец на Риа трепна, вратът й се изопна. Най-сетне сиво-сините й очи се отвориха, тези на Дагда — също. Взряна в обсипаните с имел корени, тя пое треперлив дъх, обърна лице към стареца, усмихна се и заговори:
— И ти живееш на дърво, също като мен!
Смехът й се понесе наоколо като сребърен звън. Присъединих се и аз, а Дагда добави своя дълбок, силен смях към нашия. Докато се тресеше от веселие, огромното дърво също се залюля и ни поръси с капчици роса. Дори кацналият на рамото ми Беля нададе радостен зов. Сякаш цялата вселена се смееше с нас.
С озарени очи, Риа седна и обърна глава към мен.
— Мерлин, ти успя. Спаси ме!
— Не аз, Дагда те спаси.
— Не без помощта ти, млади момко. — Старецът приглади няколко сребристи косъма на челото си. — Като закриляше с такава обич както духа, така и тялото й, ти я опази от истинската смърт достатъчно дълго, за да успея да я съживя.
Той премести поглед към Риа.
— Ти също помогна.
— Така ли?
Старецът бавно кимна.
— Духът ти е толкова лъчист, Рианон, тъй ярък. Притежаваш жизнена сила, голяма колкото тази, която вложих в едно от Съкровищата на Финкайра, Огнената сфера.