Риа се изчерви, а аз си спомних оранжевото кълбо, което бях спасил от руините на Крепостта под покрова.
— Сферата лекува, нали?
— Да, лекува, но не само тялото, а и душата. В мъдри ръце Огнената сфера може да разгори отново надеждата и радостта, дори желанието за живот. — Дагда се обърна към мен. — Ти, Мерлин, знаеш повече от всеки друг колко ярко гори духът на сестра ти.
Осъзнах, че все още долавям дълбоко у себе си частица от докосването на духа й. Частица от сестра ми бе останала у мен завинаги.
— Да — продължи крехкият среброкос старец. — Едва започваш да се учиш, млади вълшебнико, но част от урока беше да прегърнеш и духа, и мъдростта на сестра си. Важна част.
— Осмата ми Песен, така да се каже.
— Да.
Погледнах към Риа.
— Аила се опита да ми го каже, но аз не исках да я разбера. Сега обаче мисля, че започва да ми става ясно.
Тя докосна амулета си.
— Това може да се нарече… инстинкт.
Беля издаде кудкудякащ звук и ми се стори, че се смее. Помахах с ръка през мъглата, издигаща се под нас.
— Инстинктът ми подсказва, че Финкайра е истинският ми дом. И все пак… друг инстинкт ми казва, че не е. Кой от тях е верният?
Старецът се усмихна тъжно.
— Учиш се. Както истинската любов често смесва радостта и тъгата, истинските инстинкти често смесват противоположни чувства. В този случай обаче мога да ти помогна. На хората не им е писано да живеят дълго във Финкайра. Колкото и добре да се чувстваш тук, трябва някой ден да се върнеш на Земята. Може да поостанеш, защото още имаш работа за вършене, но в края на краищата ще трябва да си отидеш.
Прехапах устни.
— Не може ли да ми позволиш да остана?
Дагда поклати глава със съчувствие.
— Бих могъл, но няма да го направя. Световете трябва да останат разделени, защото всеки има своя тъкан и дух, които трябва да бъдат почетени. — Той въздъхна печално. — Затова съм принуден да се боря с Рита Гаур на толкова много фронтове. Той иска да разкъса тъканта на Отвъдния свят, Земята и Финкайра и да ги сплете с покварата си. Иска да ги управлява като едноличен господар.
— Затова ли финкаирците са изгубили крилете си? — попита Риа, насочила поглед към облаците. — Забравили са как почитат тъканта?
— Инстинктите ти са наистина силни, Рианон. В правилна посока мислиш, ала останалото трябва да откриеш сама.
— Дагда, може ли да попитам нещо? — Попитах аз, търсейки правилните думи. — Има едно пророчество, според което само дете с човешка кръв може да надвие Рита Гаур и слугите му. Вярно ли е това? И ако да, детето един от нас ли е?
Старецът прокара ръка по стръкче имел.
— Макар да не мога да ти разкрия всичко, което искаш да знаеш, ще ти кажа следното: пророчеството носи много тежест. И макар че сестра ти победи Балор, само ти можеш да спреш Рита Гаур във Финкайра.
Гърлото ми отново бе пресъхнало. Спомних си сянката на смъртта, която Елън бе погълнала и прошепнах:
— Ако умра в битка с Рита Гаур, кажи ми едно. Има ли някакъв начин да спасим живота на майка ни?
Погледът на Риа поглеждаше ту към Дагда, ту към мен, а Беля нервно крачеше по раменете ми и пърхаше с криле.
Старецът си пое дълбоко дъх.
— Имаш време, макар да не е много. Остават само няколко часа, преди да свърши пълният лунен месец. С него ще свърши и животът на майка ти.
— Еликсирът — рекох умолително. — Може ли да ни го дадеш?
Дагда протегна ръка към един от дебелите клони и внимателно докосна с показалец една капка роса. Тя остана на пръста му и се втвърди, превръщайки се в купичка с размерите на напръстник. Той я отлепи от пръста си и я сложи на дланта си, трепна леко и напръстничето се напълни с червена течност — кръвта на самия Дагда! — а отворът му се запечата.
— Ето. — Той говореше уморено, сякаш това действие го бе изтощило. Ръката му леко трепереше, когато ми подаде напръстника. — Вземи.
Когато отворих торбата си и сложих вътре Еликсира, ноктите на Беля се вкопчиха в рамото ми и ястребът сгуши пернатото си тяло във врата ми.
Дагда знаеше какво ще го попитам.
— Не, Мерлин, не може да дойде с теб. Приятелят ти Беля даде своя смъртен живот, за да спаси твоя в Крепостта под покрова. Сега мястото му е тук.
Ястребът подсвирна унило и докато мъглите се кълбяха около нас, погледите ни се срещнаха за последен път.
— Ще ми липсваш, Беля.
Птицата отново се сгуши във врата ми, а после бавно се отдалечи. По лицето на Дагда също се четеше болка.
— Това може би няма да те утеши, ала ми се струва, че един ден, в друга земя, ще усетиш на рамото си ноктите на друга вярна птица.