След двайсетина минути предпазливо катерене стигнаха до върха на най-горната каскада. Там, точно под ръба на най-високия перваз и веднага след откъсването на бързотечащата вода от каменното корито над главите им, пътеката свършваше…
… точно пред входа на трети нисък тунел, който се забиваше в скалата и се губеше в мрак.
Входът на този тунел обаче бе по-различен от тези на двата по-долу.
Освен че бе обрасъл в зеленикав мъх, входът на тунела бе украсен.
Рамката около входа бе покрита с йероглифи — изящно издълбани в камъка — а самият вход не бе просто дупка, а имаше квадратно сечение. Гладките стени запазваха тази геометрия, но малко след самия вход всичко вътре се криеше в тъмнина.
На хоризонталния трегер над входа, под стичащата се вода и мъха, внимателното око можеше да различи частично скрита позната картина:
Уест се усмихна на издълбания в камъка образ и каза:
— Е, попаднали сме където трябва.
Докато Уест и другите разглеждаха входа на тунела, Мечо Пух реши да изследва късия хоризонтален участък от пътеката, извеждащ до самия ръб на водопада.
Наведе се предпазливо и погледна надолу покрай политащата в пропастта водна струя, след което погледна напред.
И онова, което видя, го накара удивено да се ококори.
Двата американски конвоя се бяха събрали в един мегаконвой и решително се носеха към водопада през равнината — вдигаха след себе си огромен пясъчен облак. Хеликоптерите следваха дългата автоколона, предвождани от черен „Блек Хоук“.
Десет хиляди души идваха право срещу тях.
— В името на Аллах… — прошепна той. — Ъ-ъ-ъ, Ловецо…
Уест дойде при него, погледна американската армия и по-специално застрашителния черен хеликоптер, който бе начело.
Смръщи се.
Хеликоптерът всъщност не изглеждаше…
Уест замислено сви устни.
Сякаш светът събираше стените си около него и вариантите им за действие стремително намаляваха.
— Хайде, Пух — каза той. — Не можем да спрем сега…
Върнаха се при другите до входа на тунела и Стреч каза:
— Ако тази система от капани е като предишните, няма начин да влезем и да излезем, преди да са пристигнали американците.
— Ще ми разрешите ли дързостта — обади се лукаво Заид, който стоеше зад всички. — Струва ми се все пак, че е възможно да има начин…
— Например? — подозрително попита Стреч.
— „Входът за жреците“. За него се споменава в дневника на нациста, а и аз съм се натъквал на тази фраза в изследванията си. Този вход обикновено е тесен, не е така украсен и се използва от жреците на даден храм, за да се грижат за светилището дори когато храмът е затворен за посещения на богомолците. Като място за уединение на царски особи, Градините със сигурност са имали светилища, които на свой ред са се нуждаели от поддръжка.
— Заден вход — простичко поясни Уест.
— Именно. Което означава, че можем да влезем през този тунел и да излезем в другия край през „входа за жреците“.
— Стига да успеем да го открием — сухо уточни Стреч.
— Ако изпуснем и тази част — напомни Уест, — ще излезе, че Дорис, Дългоух и Ноди загинаха напразно. Няма да допусна това. Ще имам частта дори ако това означава, че се налага да умра!
И с тези думи рязко се обърна, сграбчи Лили за ръката и се вмъкна в тунела под водната завеса.
Мечо Пух го последва без колебание и намери възможност шепнешком да му каже:
— Ловецо… онзи „Блек Хоук“ начело… нали го видя?
— Да — отговори Уест, без да отмества вперения си право напред поглед.
— Не беше американски.
— Знам.
— Разпозна ли маркировката? Той е…
— Да — на свой ред прошепна Уест и този път погледна за секунда Мечо Пух. — Израелски. По някакъв начин израелците са узнали местоположението ни и ми се струва, че знам как. Интересното е, че се опитват да стигнат тук преди американците. — Хвърли за миг поглед към Стреч. — Израел най-напред се грижи за Израел. Хайде…
И тръгнаха към системата от капани, която охраняваше подстъпа към Висящите градини на Семирамида.
Лампата в пожарникарската каска на Уест хвърляше остър като сабя лъч в мрака на тунела.