Екипът му го следваше без колебание. Ако някой се обърнеше назад, щеше да види силуетите на следващите го на фона на осветената водна завеса на входа на тунела. И другите имаха каски с лампи. Хор излетя напред.
Тунелът запазваше идеално квадратното си сечение. Стените му бяха издълбани в скалата. Малко след входа тунелът започна да се спуска и мракът около тях се сгъсти. В тавана смътно се виждаха квадратни отвори, които криеха в себе си неща, за които никой не искаше да знае подробности. Водопадът зад гърба им ревеше.
И тогава се задейства първият капан.
Със спиращ сърцето тътен от скрито отделение — почти веднага след входа — от тавана се свлече петтонен камък, скри остатъците от слънчевата светлина и изпълни целия тунел!
След което, за техен ужас, наклонът на тунела вдъхна живот на каменната грамада.
Тя започна да се плъзга надолу — към тях! — и екипът трябваше да ускори ход напред, навътре и надолу.
— Бързо! — ненужно извика Уест.
Всички побягнаха колкото може по-далеч от грамадния камък, без да забравят да заобикалят отворите в тавана, под които се налагаше да минават.
Камъкът се плъзгаше по наклона като неумолим преследвач, който не им дава възможност дори да се обърнат…
Стигнаха до ръба на пропаст.
На трийсетина метра по наклона тунелът просто свършваше и се отваряше в зейнала черна бездна. Мракът пред тях не даваше възможност да се види нищо, но и нищо не подсказваше, че тунелът продължава някъде напред по същия начин както дотук. Изглежда, бяха стигнали до края му.
Канарата зад тях се приближаваше.
Уест изстреля светлинна ракета…
… и видяха, че стоят на самия ръб на гигантска пещера, оформена като необятен паралелепипед със страна петдесетина метра и дълбочина, равна на поне десететажна сграда.
Проблемът им беше, че… тунелът излизаше под тавана на пещерата.
А плъзгащият се каменен блок застрашително се приближаваше.
И тогава, на светлината на увисналата във въздуха осветителна ракета, Уест погледна пода на пещерата, на трийсетина метра под тях.
Беше плосък и равен, сякаш посипан с пясък.
Но имаше в този под нещо странно… може би защото беше прекалено равен и прекалено гол.
Уест ритна един камък до ръба, на който стояха, и проследи с поглед падането му към пода.
Камъкът се удари в пода.
Но не отскочи. Нито тупна тежко.
Напротив, пльосна в лепкавата повърхност, която само наподобяваше пясък. И… потъна.
— Аха… плаващи пясъци — каза Заид, явно впечатлен. — Подът е от плаващи пясъци.
— Господи, ти си същият като Макс — каза Уест и рязко се обърна, за да провери на какво разстояние се е доближил до тях плъзгащият се камък. Беше на десет метра и след малко щеше да ги принуди да скочат от тази височина в покритата с плаващи пясъци пещера.
— Тази система от капани май никак не си губи времето.
После отново се обърна към пещерата и видя отговора… дълга редица ръкохватки, приличащи на халки — редица, която свършваше в тунел, подобен на техния, но на отсрещната стена, на петдесет метра от тях.
И разбира се… между тях и ръкохватките се виждаха тъмните отвори на различни смъртоносни капани.
— Лили, ела тук. Прегърни ме здраво през врата — нареди Уест. — Заид… разполагаш ли с някаква информация за тези ръкохватки?
Заид тревожно погледна наближаващия ги камък.
— Спомням си едно споменаване на нещо, което, мисля, се наричаше „Високият таван на Пясъчната пещера“. Там се казва: „Върви с ръцете си, но в знак на уважение към техния строител избягвай тези на техния Създател“. Понеже това е построено от Имхотеп III, аз лично бих избягвал да се хващам за всяка трета ръкохватка.
— Добра теория — каза Уест, — но понеже не ти вярвам, защо не минеш пръв и не проверим верността й? Хайде, действай!
Заид скочи, хвана се за първата ръкохватка и със залюляване започна да се придвижва напред с прихващане, като прескачаше всяка трета.
Когато измина първите десетина метра, без да му се случи нищо, Уест нареди:
— Всички — след него.
Пресегна се, хвана се за първата ръкохватка…
… и увисна от височината на десететажна сграда над плаващите пясъци.
Гледката беше невероятна: пет дребни фигурки в колона по един, увиснали на ръцете си, бързо се придвижваха по тавана на огромната кубична пещера.
Последният в колоната беше Мечо Пух — скочи от ръба на пропастта секунда преди петтонната каменна грамада да помете мястото, където бяха стояли допреди малко, и да се сгромоляса през ръба на пропастта.