А после и самият камък падна и погреба под себе си един от все още боричкащите се американци. Другите двама се задържаха на повърхността няколко секунди по-дълго, преди и те да бъдат всмукани безмилостно.
Уест и групата му видяха всичко това.
— Това няма да се повтори — предупреди Уест. — Джуда изпрати хората си на смърт. Един малък отряд без инструкции и без предупреждение. Това бе просто запознаване със системата от капани. Когато дойде самият той, няма да е толкова глупав.
Израелският майор кимна и се обърна към двама от хората си:
— Шамбург… Риел. Оставате на пост тук. Задръжте ги колкото можете по-дълго, след това ни настигнете.
— Слушам! — отговориха двамата едновременно.
Отмъстителя дръпна Лили от ръцете на Уест и грубо я хвана за яката.
— А сега напред, капитане!
Не бяха изминали и десет крачки по новия тунел, когато чуха изстрели от оставените в ариергарда.
Единични изстрели, които преминаха в продължителни откоси.
В пясъчната пещера бяха пристигнали още американци и изглежда, бяха обезвредили механизма с плъзгащите се камъни.
Двамата командоси нямаше да могат да ги удържат дълго.
Минаха през късия тунел и Уест изведе групата в нова кубична зала — петнайсет метра висока, широка и дълга — само че този път отворът на тунела бе ниско до пода, а не до тавана на залата.
Пред него започваше каменна пътека без перила, прилепена до лявата стена. Отдясно имаше плаващи пясъци.
Ниската пътека обаче извеждаше до нещо абсолютно зашеметяващо.
Седем гигантски каменни стъпала отиваха нагоре и стигаха до дупка в тавана на пещерата. Всяко стъпало бе поне по два метра високо и те бяха осеяни с дупки и ниши с различни форми и размери, някои с диаметър на топка за бейзбол, други с габаритите на нормална врата, но несъмнено всяка от тях бе заредена със смъртоносен капан, очакващ от векове някой да го задейства.
Отляво на гигантското стълбище, но залепена до него, бе каменната стена, която граничеше с пътеката. И по нея имаше много дупки с очевидно същото предназначение. Отдясно на пътеката и стълбището нямаше нищо, освен въздух.
Идеята бе ясна: ако нещо те изхвърли от пътеката или стълбището, политаш във въздуха и падаш в плаващите пясъци.
— Това са нивата! — досети се Заид.
— Какво? — не разбра Уест.
— Не помниш ли онзи доклад за хода на работата със скицата на Градините в процес на строеж. Тези стъпала първоначално не са били стъпала. Били са оформени като нива, извеждащи до основния свод на пещерата. Имхотеп III обаче ги е превърнал в част на системата от капани.
Умно.
— Ако съм прав — продължи Заид, — Висящите градини трябва да се намират от другата страна на онзи вход в тавана.
Отмъстителя избута Уест напред… без да изпуска от ръката си яката на Лили.
— Капитан Уест, ако обичате. Не разполагаме с излишно време. Водете.
Уест се подчини и започна да се катери по гигантските стъпала.
Трябваше да преодолява капани на всяка стъпка: изстрели с фин пясък, като този на пода, пропадащи под краката плочи, остриета, опитващи се да пронижат протегнатите му да се хванат за нещо ръце, дори еднотонна каменна топка, която внезапно се изтърколи на петото стъпало.
Но с ловкост, умения, бързина и логично мислене той преодоля всички капани и накрая мина през отвора в тавана — и се озова на тъмна платформа, около която — имаше това усещане — се отваряше свободно пространство. Уест извади осветителна ракета, но вместо да я изстреля без посока, я вдигна високо над главата си. И за един къс миг се изправи сам пред гледка, която не бе виждана от човешко око повече от 2500 години!
Пред него се разкриха с неописуемото си великолепие Висящите градини на Семирамида.
Наложи се да запали още осем ракети, за да освети изцяло гигантската пещера.
Най-подходящата дума би била суперпещера, защото имаше размера на двайсет футболни игрища, разположени в мрежа, формата й бе на идеален квадрат, а подът бе изцяло от плаващи пясъци, което я правеше да изглежда като грамадно застинало плоско езеро от жълт пясък.