Седемте смъртоносни чудеса

В геометричния център на това пясъчно езеро се издигаше петнайсететажен зикурат — стъпаловидна пирамида, често срещана в Древна Месопотамия.

Онова, което се спускаше над зикурата, можеше да се определи единствено с думата чудо.

Бе неправдоподобно огромен варовиков сталактит, увиснал от тавана на пещерата точно над зикурата. Беше толкова необятен, а масата му толкова смазваща, че зикуратът под него изглеждаше мъничък. С височината на поне 25-етажна сграда, той приличаше на обърната планина, висяща от тавана на суперпещерата — острият й връх сочеше надолу и се срещаше с издигнатия връх на зикурата.

Само че този невероятен природен феномен бе променен от човешка ръка и по този начин се пренасяше от категорията „Невероятно“ в категория „Удивително“, в която се намираха Чудесата на света.

По сталактита бе издълбана пътека — в някои участъци равна, другаде — със стъпала. И тази пътека се виеше спираловидно по сталактита, изкачваше се нагоре и нагоре и се насочваше към тавана на пещерата.

По стената, в която бе издълбана пътеката, се виждаха буквално стотици ниши и във всяка от тези ниши имаше увивни растения, храсти, дръвчета и цветя… всички бяха пораснали до такава степен, че висяха от сталактита.

Това беше не просто невероятно.

Беше поразяващо.

Истинска висяща градина.

Висящите градини на Семирамида!

Докато останалите излизаха един по един при него, Уест обърна внимание на стената, която се издигаше към горната част на суперпещерата над и зад тях.

Стената бе иззидана от плътно наместени една до друга тухли, но по ръбовете Уест забеляза следи от по-ранен строеж, строеж с трапецовидна форма… огромен — 90 метра висок — и създаващ впечатлението, че е гигантски вход за друго място, зазидан по някое време с тези тухли.

Уест извади от джоба си скицата на Заид — чертежа с грамадния сталактит (обхванат със скеле), видим отвън през трапецовиден вход:

В този момент си спомни нещо, което бе прочел в дневника на нациста Хеслер, бръкна в джоба на якето си, извади кожения бележник и бързо намери страницата:

1-ви надпис от гробницата на Имхотеп III:

„Каква невероятна постройка бе това, проектирана като огледален образ, където входът и изходът са еднакви. Боли ме, че моята задача — какво ще стане с шедьовъра на моя живот — беше         да скрия този забележителен строеж. Но аз изпълних дълга си. Запечатахме големия сводест портал със свлачище. Както ми бе наредено, входът за жреците остава отворен, така че те да могат да се грижат за светините вътре… На жреците бе казан редът на капаните.“

— „Запечатахме големия сводест портал със свлачище“ — прочете на глас Уест. — Имхотеп е зазидал сводестия вход и е предизвикал свлачище, за да го скрие. Но това не е било достатъчно: след това е отклонил руслото на река, за да скрие всичко. Господи, този човек е бил наистина добър…

— Великият трети архитект наистина е бил голям майстор — съгласи се Заид.

Останалите също се възхищаваха на изключителната гледка.

Лили бе зяпнала.

Стреч се бе ококорил.

Дори Отмъстителя бе впечатлен до степен да замълчи.

Мечо Пух резюмира настроението на всички:

— Значи затова са ги наричали Чудеса.

Но не бяха приключили.

Между мястото, където бяха влезли в пещерата, и зикурата се простираше широкото езеро от плаващи пясъци, а зикуратът представляваше единственият подстъп към Висящите градини.

По средата на разделящото ги разстояние имаше малка постройка с покрив, нещо подобно на беседка или белведер, която сякаш плуваше по повърхността на езерото. Постройката бе каменна, шестоъгълна и приблизително с размера на гараж за една кола, но нямаше стени — представляваше шест колони, подпиращи тежък покрив.

Права като стрела пътека, скрита на един пръст под повърхността на езерото, започваше от мястото, където се намираха, продължаваше към шестоъгълния белведер и… свършваше внезапно на трийсетина метра от постройката.

Пътеката се появяваше пак в близост до белведера, но изглежда, част от нея беше погълната от плаващите пясъци в миналото.

Уест продължаваше да гледа внимателно и забеляза още пътеки.