Уест огледа отворите в скалата, носът му надуши характерната миризма на нефт — ясен индикатор за онова, което можеше да се изсипе от някои от тях.
След това погледът му се спря върху другото, което не можеше да остане незабелязано.
Белегът.
Това бе голяма неравна пукнатина, минаваща през цялото лице на скалата — пресичаше первазите, сякаш те не съществуваха. Изглеждаше като пресъхнало речно корито, но не хоризонтално, а вертикално.
В горния си край започваше като единична широка пукнатина, но с приближаване към основата се разклоняваше на два по-малки „белега“.
А в Белега течеше вода — идваше от невидим извор някъде високо.
Пресичането на Белега по всеки от четирите перваза означаваше или да се мине на пръсти по перваза, стеснен от водата до една стъпка, или да се прескочи от едната страна на другата — и в двата случая с неизбежното преминаване пред зловещите дупки в скалата или покрай някоя от нишите.
Ручеят — по-скоро малък водопад — се стичаше по Белега и се вливаше в широко езеро в основата на скалата — езеро, което в момента отделяше групата на Уест от отряда на европейците и приютяваше шейсетина нилски крокодила; някои бяха заспали, други тревожно лазеха през телата на останалите.
А най-горе в колосалната зала имаше малък проход, който водеше до скритото тук съкровище — върха на едно от древните чудеса.
Уест се подаде още малко над ръба на дупката и съсредоточи вниманието си върху европейците и наполовина сглобения им кран.
Десетина мъже тъкмо внасяха в пещерата още части на крана.
Уест забеляза водача на европейската експедиция — йезуита Дел Пиеро: стоеше абсолютно изправен, с ръце зад гърба. Дел Пиеро бе на шейсет и осем години и вече оплешивяваше, но косата му все още бе черна. Очите му бяха призрачно сиви, а по лицето му бяха вдълбани дълбоки бръчки. Имаше строгото изражение на човек, прекарал живота си да гледа намръщено всички.
Но всъщност вниманието на Уест бе приковано върху дребничката фигурка до Дел Пиеро.
Малко момче.
С черна коса и още по-черни очи.
Очите на Уест се разтвориха по-широко. Вече беше виждал това момче. Преди десет години…
Момчето стоеше до Дел Пиеро — и имитираше властната му поза, също с ръце на гърба.
Изглеждаше на възрастта на Лили.
Не, поправи се Уест, беше точно на нейната възраст.
Уест погледна крана.
Идеята безспорно бе добра.
След като го завършеха, кранът щеше да вдигне европейците над първия перваз и щеше да ги остави на втория.
Това не само щеше да им спести преодоляването на десетина капана, но и щеше да им позволи да избегнат най-опасната клопка в тази пещера — Основния капан.
Уест знаеше за съществуването му от Текста на Калимах и подозираше, че Дел Пиеро и европейците разполагат с ватиканско копие на същия документ. От друга страна, можеше да са научили за тези тайни и от други древни текстове за Имхотеп V.
Всички архитекти с име Имхотеп имаха своите любими клопки, но Имхотеп V бе изобретил Основния капан — клопка, задействаща се при първоначалното подхождане към хранилището, като идеята бе да се направи от финалната отсечка състезание с времето. Или както се бе изразил Магьосника: „Да преодолееш капаните е едно, да ги преодолееш за определено време е съвсем различно“.
Но Основният капан не бе замислен толкова грубо, че да унищожи цялата система от клопки. Подобно на повечето капани на Имхотеп V, той щеше да се върне в първоначалното си състояние, за да може да се задейства повторно.
Замисълът на Основния капан бе да остави стигналия дотук в състояние „справи се или умри“. Следователно, ако си достатъчно добър, съкровището ще е твое, ако не си — костите ти ще изгният тук.
Текстът на Калимах разкриваше, че задействащият камък е в самия център на първото ниво, в основата на стълбата, която водеше до него.
Магьосника застана до Уест и също надникна през отвора в пода на пещерата.
— Ммм… кран значи. С негова помощ Дел Пиеро и хората му ще избегнат задействането на Основния капан. И това ще им даде повече време за прекарване в светая светих. Много умно.
— Не, не е умно — отсече Уест. — Това е против правилата.
— Правилата?
— Да, правилата. Това е част от състезание, което се провежда през последните 4000 години — състезание между египетските архитекти и крадците на гробници. И в това състезание има етичен кодекс — ние атакуваме, Имхотеп V защитава. Като прескача задействащия камък, Дел Пиеро мами. А освен това демонстрира слабостта си.