— Ловецо — задъхано каза Мечо Пух. — Аз… ъ-ъ… не мога повече…
Уест бързо се върна — минаването по ръкохватки в таван вече започваше да му става навик — и стигна при Мечо Пух в нишата.
Пух бе значително по-тежък от него и с доста по-слаби мускули. Оставен сам, едва ли щеше да издържи дълго.
Уест се залюля до него.
— Дръж се, приятелю. Извинявай — не исках да прозвучи като игра на думи. — Бързо завърза вече освободеното въже под мишниците на Мечо Пух, което му позволяваше да виси, без да влага физическо усилие.
Самият той можеше да повиси на механичната си протеза известно време… но не вечно.
— Израелците ни прецакаха, нали? — попита Мечо Пух.
— Разрушиха висящия мост. Взеха частта и Лили. И ни оставиха тук.
— Ако някога се добера до Стреч, ще го удуша с голи ръце — заплашително каза Мечо Пух. — Знаеш ли… срам ме е да го кажа, но за момент го бях приел като един от нас. Каква наивност! Мръсен предател!
— Пух, честно да ти кажа, в момента ще се радвам просто да се измъкнем оттук живи.
Израелският отряд стигна до долния край на сталактита в момента, в който Заид изчезна в квадратната шахта на върха на зикурата — през Входа за жреците.
На Отмъстителя му беше все едно.
Макар че убиването на известния терорист щеше да му донесе много слава, Заид бе една от най-малките му грижи тук.
Защото първо трябваше да се измъкне.
И тогава, точно докато слизаше по стълбата, в пещерата нахлуха американците.
Челният им отряд нахълта през отвора в пода откъм Гигантската стълба. Но не бе огромната маса хора, която бе очаквал да види, а скромен взвод от десетина души.
И колкото и странно да бе, те дори не направиха опит да минат през езерото с плаващите пясъци. Нищо подобно.
Вместо това започнаха да се катерят ловко по стената над прохода в пода, стената, която затваряше някогашния сводест вход.
И…
— О, не… — прошепна Отмъстителя — веднага разбра какво правят.
… започнаха да монтират експлозиви — мощни заряди „Трайтонал 80/20“.
Американците работеха бързо — разположиха зарядите по явно предварително разработена схема и се изнесоха обратно.
Онова, което последва, бе в равна степен зрелищно и разрушително.
В стакато от детонации зарядите се взривиха…
Преграждащата стена на централния вход на Висящите градини бе разкъсана от двайсетина почти едновременни експлозии. Разлетяха се парчета скала.
Само че зарядите бяха с насочено действие и затова основното направление на разрушителната им сила бе насочено към външния свят. Така че в езерото с плаващите пясъци попаднаха само няколко по-малки скални къса.
В стената се отвориха големи дупки.
През тях нахлу слънчева светлина.
Слънчева светлина, която проникваше в мрака тук за пръв път от поне 2000 години и която освети по изключително ефектен начин приказната подземна картина. И Висящите градини разкриха цялото си отдавна забравено великолепие.
А после пукнатините в стената се разшириха, нови парчета от нея рухнаха навън и се отвори 50-метрова дупка, през която в пещерата като разгневени стършели навлязоха американските хеликоптери.
Уест не можеше да повярва на очите си. Първо, Отмъстителя го бе оставил да умре в нишата на тавана.
А сега той изумен наблюдаваше как цялата пещера се освети от слънчева светлина.
Шест, след това седем… накрая осем американски хеликоптера — модели „Блек Хоук“ и „Апачи“ — влетяха в пещерата и започнаха да сноват над древния зикурат, издигаха се покрай грамадния сталактит в търсене на врага и най-вече на частта.
Ревът на роторите им бе оглушителен, а струите въздух около тях — помитащи.
Уест гледаше как един от черните „Блек Хоук“ се издига точно под тях, гледаше бясно въртящите се перки и си помисли, че ако падне сега, поне смъртта му ще е моментална.
Но екипажът на хеликоптера не беше забелязал нито него, нито Мечо Пух — американците оглеждаха сталактита и търсеха…
Машината се премести по-близо до сталактита и вече не се намираше точно под тях.
И Уест видя изход от досега безизходното положение. Безумен, мизерен, абсурден може би, но все пак някакъв шанс…
И мигновено се задейства.
— Мечо Пух, увисни на ръце. Въжето и клинът ми трябват…