— Нингизида, богът змей… — каза Уест. — Ямата на Нингизида…
В този момент някакво движение привлече погледа му и той видя човешка фигура на изхода, от другата страна на ямата.
Човекът се обърна и се усмихна гадно. Беше Мустафа Заид.
— Заид! Каква е последователността на захващане за ръкохватките? — викна Уест.
Заид обаче го изгледа лукаво и отвърна:
— Опасявам се, че току-що приключих с консултантските си услуги към вас, капитане! Но ви благодаря, че ме измъкнахте от „Гуантанамо Бей“. Така ми помогнахте да продължа издирването на Пирамидиона. Все пак мисля да ви дам един съвет, който милият професор Епер пропусна да ви спомене: за да бъде опитомен Тартар, вашето момиче трябва да бъде пожертвано. А сега, благодаря и сбогом. Оправяйте се сами!
С тези думи терористът хлътна в отвора на изхода и се скри от погледите им, като заряза Уест и Мечо Пух на ръба на ямата, за да бъдат затрупани от рушащия се тунел.
— Ловецо — настоя Мечо Пух, — какво ще правим?
Да останат тук означаваше смърт.
Уест погледна ямата пред тях, ямата на Нингизида, и в главата му се материализира страничката от дневника на нациста:
Следователно от ямата нямаше измъкване.
Значи… сигурна смърт срещу сигурна смърт.
Голям избор, няма що.
— Мамка му — въздъхна примирено Уест. — Хващай се за ръкохватките… и да тръгваме!
И тръгнаха по единствения възможен начин — със залюляване и прехващане на ръцете. Малко след това тунелът, по който бяха дошли, се срути в облак прах.
Осмата ръкохватка се измъкна от гнездото си в тавана и Уест падна.
Мечо Пух прескочи с усилия празното място, но десетата го предаде и той също полетя в плаващите пясъци и се присъедини към Уест в ямата, от която нямаше излизане.
Уест веднага легна по гръб, за да разпредели теглото си на по-голяма площ и така да избегне потъването… но изненадващо за себе си на малко над метър под повърхността краката му опряха в твърдо дъно.
Изглежда, можеха да се изправят…
И стъпиха на крака. Бяха затънали до гърди в пясъка.
Стените около тях бяха гладки, отвесни и от диорит.
— Не е чак толкова зле… — каза Мечо Пух. — Но не схващам защо Имхотеп твърди, че оттук няма измъкване…
В същия миг таванът на ямата — плоският камък с монтираните в него ръкохватки — започна да се спуска. Сечението му се вписваше между четирите стени на ямата идеално точно.
Хор се спаси с отчаяно излитане като ракета в последната възможна секунда, преди спускащият се таван да запуши като тапа отвора на срутения тунел.
От сегашното си място птицата можеше да види задвижващия механизъм на тавана, който бе върху горната част на масивната плоча: таванът бе окачен на две дебели вериги, които висяха от шахта в покрива.
В същия момент изправеният в ямата Мечо Пух забеляза някакво движение.
От широк отвор в стената се изхлузи извиващото се тяло на невероятно голям питон и се плъзна в ямата.
— Ловецо!
— Видях го. Но от моята страна има още три! — И Уест извика към тавана. — Хор! Спри кофата! Спри кофата!
По периферията на ямата имаше още три дупки в стените… и от тях също излизаха извиващите се тела на питони.
— Нингизида… — каза Уест, загледан в питоните. — Асирийският бог-змей, известен още и като Бог на дървото на живота — християнството буквално откраднало този образ и го поставило в райската градина под формата на змията, която изкушила Ева да изяде ябълка.
Таванът бе стигнал половината височина и неумолимо продължаваше да се спуска.
Змиите се плъзгаха по плаващите пясъци. Намеренията им бяха очевидни.
Едната се обви около десния крак на Уест и изви глава зад тила му с широко разтворени челюсти. Уест нямаше огнестрелно оръжие, затова заби кръстачката си в разтворената уста. Змията замръзна — нямаше начин да се отърве от нея. Разхлаби пръстените си около Уест, разтресе гневно глава и изчезна в пясъка.
— Хор! — изкрещя Уест. — Какво става?
Хор се стрелна нагоре по шахтата. Следваше дебелите вериги, които правеха оборот около грамадна бронзова макара и се спускаха в друга, по-широка шахта.