След преминаването си през макарата веригите отиваха надолу… и още надолу… а на другия им край бе закрепена… огромна глинена кофа. Бе поне три метра в диаметър и определено можеше да претендира, че е най-голямата кофа на земята. До нея се разбиваше малък водопад — изсипваше се през изработен от човешка ръка сифон.
В момента кофата висеше под прав ъгъл, завъртяна около някакви панти, и отворът й гледаше встрани. Ако бе в нормалната си вертикална позиция, щеше да се пълни с водата от водопада, в един момент щеше да натежи и чрез свързаните към нея вериги щеше да изтегли нагоре подвижния таван в ямата на Нингизида.
Този задвижван от водата механизъм бе стандартният начин за задействане на всички египетски капани, използващи движение на масивни стени.
Остроумната система била изобретена от първия Имхотеп — и най-забележителното в нея бе простотата. За работата й бяха нужни три елемента: гравитация, вода и макара.
Когато се бе хванал за грешната ръкохватка, Уест бе задействал лостов механизъм, който просто бе наклонил пълната кофа и те се бе изляла.
Когато бе пълна, кофата задържаше тавана на ямата в нормалното му положение; когато бе празна, натежаваше таванът… и се спускаше в ямата.
В пода на ямата със сигурност трябваше да има „ключ за възстановяване“ — вероятно под формата на втори задействащ камък. Когато таванът го натиснеше с цялата си тежест, това щеше да задейства втори лостов механизъм, който щеше да изправи кофата, та тя да започне да се пълни и постепенно да вдигне тавана. Така капанът щеше да се презареди за следващата жертва.
Следователно от ямата наистина нямаше измъкване. Попаднеш ли в нея, това бе краят.
Освен ако не разполагаш със съюзник като Хор.
Хор излетя нагоре до макарата, после се спусна в другата шахта до грамадната глинена кофа.
Кацна и заподскача — търсеше ключалката, която задържаше кофата в наклонено положение.
Покривът в ямата продължаваше да се спуска. Вече се намираше само на два метра от пясъка и спускането му изглеждаше неумолимо.
Питоните стесняваха кръговете си около Уест и Мечо Пух.
Без никакво предупреждение една от огромните змии се гмурна в пясъка и почти веднага изникна до Мечо Пух! Обхвана го с пръстените си и започна да ги затяга, опитваше се да строши гръбнака му, но Мечо Пух рязко замахна с назъбения си нож и питонът застина. После главата му се отдели от тялото и падна в пясъка.
Таванът продължаваше да се спуска.
Метър и половина.
Уест беше наистина разтревожен.
Метър и двайсет.
Питоните се пръснаха и се отправиха към дупките си в стените — знаеха какво следва. Метър.
— Хоооор! — изкрещя с всичка сила Уест.
В шахтата с кофата Хор продължаваше търпеливо да търси, както бе обучен.
И търпението му бе възнаградено: соколът зърна една малка кука на панта — ако бъдеше освободена, наклонената кофа щеше да се изправи.
Хор заби малкия си клюн в куката…
Шейсет сантиметра…
Уест отново извика:
— Хор! Хайде! Можеш! Правили сме го!
Трийсет сантиметра…
В момента двамата с Мечо Пух можеха да държат над пясъка само обърнатите си нагоре лица. Петнайсет сантиметра…
— Поеми дълбоко въздух, Пух! — предупреди Уест.
И двамата напълниха дробовете си с кислород.
В шахтата с кофата Хор продължаваше да кълве куката. Но тя не поддаваше.
В ямата таванът стигна до пясъка и натика Уест и Мечо Пух в него…
… но тогава Хор най-сетне можа да захапе здраво куката с клюна си и… я повдигна!
Реакцията бе мигновена.
Гигантската кофа се люшна и се изправи — и предложи широкия си отвор на водите на водопада.
И веднага започна да се пълни с вода.
И кофата малко по малко започна да се спуска, надделявайки тежестта на тавана…
… и той започна да се вдига…
… и да излиза от ямата с плаващите пясъци.
Уест и Мечо Пух подадоха глави над пясъка, задъхани и търсещи глътка въздух.
Таванът се вдигаше. Те докопаха най-близките ръкохватки и се оставиха да ги изтегли от ямата.
Каменната плоча, която играеше ролята на подвижен таван, се върна в първоначалната си позиция, а Уест и Мечо Пух се озоваха във въздуха точно срещу отвора на изходния тунел… където гордо бе кацнал Хор и гледаше Уест триумфално.