Уест рязко стана и сграбчи цифровия спектрален анализатор AXS-9 — устройството, което бе използвал, за да открие чипа във врата на Заид.
Включи го и го прекара покрай тялото на Пух. Никакъв сигнал. Никакви монтирани в тялото му устройства.
Следващият бе Скай Монстър. Също нищо. Както се очакваше.
Уест ги изгледа…
… след което започна да прекарва сондата покрай цялото си тяло.
Краката… нищо.
Кръстът… нищо.
Гръдният кош… нищо.
Но когато вдигна сондата до главата си, апаратът започна да издава пронизителен звън.
Мечо Пух и Скай Монстър зяпнаха от изненада. Просто нямаха думи.
Уест затвори очи и се изруга наум.
През цялото време бе смятал, че един от тях е предател — съмненията му бяха насочени към Стреч или Заид — само че нямаше нищо подобно.
Виновният бе той.
Той бе човекът, довел американците на всяко място, където и да отидеха.
Четири дни от живота му: онези четири дни, които бе прекарал в американската военна болница след инцидента по време на военното учение в Коронадо.
Четири дни, през които американците му бяха имплантирали микрочип, така че да знаят къде се намира през всеки миг от следващите години.
Защо? Кой би могъл да каже? Може би защото имаше талант и защото те искаха да държат под око всеки, без значение дали е враг, или приятел.
Уест не можеше да повярва. Австралия бе верен съюзник на Америка. И ето как американците се отнасяха към това. Както изглежда, американците се отнасяха към врагове и приятели по един и същи начин. Не, беше по-просто: американците гледаха на всеки като на потенциален враг на Съединените щати.
Замисли се за Джуда. Някъде сред оборудването около него имаше съоръжен с GPS система компютър, с карта на света на екрана и малка мигаща точка, която представляваше Джак Уест-младши, точица, която го бе представлявала почти петнайсет години от живота му.
Американците бяха знаели за базата в Кения от ден номер едно.
По същия начин бяха знаели за мината в Судан още от мига, в който кракът му бе стъпил там. Същото можеше да се каже и за тунизийския бряг — за който уж знаеха само Уест и Магьосника. А това означаваше, че Джуда и американците знаеха, че именно Уест бе измъкнал Заид от базата в Гуантанамо. Това едва ли им бе харесало.
Уест нервно закрачи из салона. Мечо Пух и Скай Монстър го гледаха онемели. Когато стигна до най-задната комуникационна конзола, той свали от нея генератора на електромагнитен импулс, който вече бе използвал, за да неутрализира проследяващия чип във врата на Заид.
Насочи сондата към главата си като човек, който се готви да се застреля… и натисна бутона.
В същия момент в един черен американски хеликоптер, който току-що кацаше в Басра, техникът, който дежуреше пред компютър с инсталирана в него GPS система, внезапно вдигна глава.
— Полковник Джуда! Проследяващият сигнал от Джак Уест току-що изчезна.
— Къде се намираше той, когато се загуби сигналът?
— Ако се съди по показанията на GPS системата, все още в района на Висящите градини — отговори техникът.
Джуда се усмихна.
— Трейсърът е биометричен и е имплантиран в живата тъкан на мозъка му. Ако Уест умре, трейсърът ще млъкне заедно с него. Вероятно е ранен при срутването на зикурата и досега се е държал със зъби и нокти за живота. Е… почивай в мир, Джак… макар да е жалко, че така и не разбра как си ни водил след себе си по всеки сантиметър от шибания път. За щастие, вече не си ни нужен. Калис… нахрани хората, прегледай оръжията им и се пригответе за излитане към Луксор.
20 март 2006, 02:00
Денят на настъпване на Тартар
В ранните утринни часове на деня, когато слънчевото петно Тартар щеше да се насочи точно към Земята, триста европейски бойци се бяха стаили около международното летище в Луксор, готови да нападнат от засада американските сили, за които се знаеше, че ще пристигнат в южноегипетския град през нощта.
Разделен на две части от Нил, Луксор е сравнително голям град. Икономиката му зависи в изключителна степен от туризма, което е напълно обяснимо, понеже на източния му бряг се намират храмовете на Карнак и Луксор — два от най-впечатляващите археологически обекта в Египет. Храмът Луксор е на самия бряг на великата река и е отделен от нея само от великолепен крайречен булевард, носещ претенциозното име „Корниш“.